— Знаете ли, като ви гледа човек, си мисли, че правите фелацио на тази пура — каза Нина. След това бързо се изправи, отказвайки се от цялата работа. Вече не я беше грижа какво ще каже. — Следващия път хубаво си помислете дали да си вземете още една, когато след вечеря кметът на града ви предложи кутията с пурите си — тя напусна кабинета, преди Рийзнър да я изрита навън.
15.
Боса, оставила куфарчето и официалните си обувки на покрития с плочки под, Нина се обади на Сенди от кухнята у дома си, за да я уведоми къде може да се свърже с нея при нужда.
Боби се прибра вкъщи в три и половина. Сега вече беше достатъчно голям да излиза с велосипед заедно с някой негов приятел. Както при всяка нова стъпка напред в живота му, и сега Нина се чувстваше нервна, ала нима животът струваше нещо без свобода? Обзета от облекчение както винаги, когато го зърнеше да тика велосипеда си по алеята към къщата, тя му сложи да се нахрани и побъбри с него за това как бе минал денят му.
Докато ядеше, Боб й разказа, че на път за дома се отбил с няколко приятели в търговския център, превръщайки кратката история в истинска сага също както дядо си Харлан. Даде й да разгледа малък тюлен. Двамата си поиграха със сивата мека играчка, натискайки корема й, за да я накарат да писука. Боби вече беше пораснал за плюшени играчки, ала след пътуването му до Монтерей той бе развил необикновен интерес към тюлените, дори в училище бе написал едно есе за тях.
Мат докара двете малки деца няколко минути по-късно. Трой се присъедини към Боби на горния етаж, където двамата пишеха домашните си работи, а Бриана пусна телевизора и започна да гледа любимото си детско шоу във всекидневната стая.
— Чаша кафе? — обърна се Нина към брат си. Все още беше облечена в официалните си работни дрехи, неспособна да стане от удобния пластмасов стол с дебели възглавнички в кухнята.
— Не мога — отговори й Мат. — Трябва да свърша доста работа, преди да се е стъмнило.
— От доста време ме избягваш и крачиш с тежки стъпки наоколо като човек, който си е наумил нещо. Дори Андреа спомена за това.
Той се забави несигурно на вратата.
— Ти винаги ме съветваш да намаля темпото и да усетя удоволствието от уханието на кафявата течност. Хайде ела и виж какъв аромат има кафето „Антигуана“.
— Добре — Мат затвори вратата, наблюдавайки я със съжаление. — Ще изпия набързо едно кафе — взе чаша и я напълни, после обърна стол и го възседна, подпирайки ръце на облегалката.
— Къде е вестникът? — попита Нина. — Не виждам дори старите броеве, които събираме за рециклиране.
— Крия го — отвърна брат й, после се изправи, отиде до стената с прозореца, откъсна няколко салфетки от топчето тоалетна хартия и ги натопи под течащата струя на чешмата в мивката. Започна да вдига саксиите с растенията от прозореца и усърдно изтри повърхността под тях.
— О — възкликна Нина.
— Крия вестника заради Кърт Скот. — Мат хвърли мръсните салфетки в контейнера за смет, постави миещ препарат върху гъбата, изстиска й, след това я изплакна и направи знак на Нина да вдигне ръце, за да може да избърше масата под тях.
— Мат, престани да шаваш наоколо. Андреа ти е разказала за него и за мен, нали?
— А Боб спомена името му, когато се прибра от Монтерей. Освен това, помниш ли, че помогнах на Боб да се запише в училище миналата година през пролетта? Трябваше да представя свидетелството му за раждане. Погледнах името на бащата.
— Значи знаеш за него.
Той преустанови почистването на кухнята за минута — време достатъчно, за да изрече:
— Мама ни научи добре, нали, Нина? Научи ни как да пазим тайна. Толкова е тъжно, че хабим енергия, за да скриваме различни неща. — Тази мисъл не го бе разстроила, просто го бе накарала да се държи по-резервирано.
— Всички ние имаме разни неща в живота си, за които не желаем да говорим.
— Не и Андреа. — Той изсипа утайката от кафето в мивката, пусна чешмата, после хвърли някакви отпадъци в контейнера за смет. — Това е нещо, което обожавам у нея. Тя бъбри за всичко.
— Добре, хайде да поговорим.
— Ти си ходила да го видиш.
— Да.
— Какъв е той? Що за човек е?
— Наистина не зная. Измина толкова време.