— Не мисля, че ще се справя без тебе.
— Начинът ти на мислене е правилен. А сега ме изслушай, Нина. От дълго време сме приятели. Поставяли сме приятелството си над всичко друго, нали?
— Наистина се радвам, че казваш това, Пол.
— Е, като твой стар приятел аз те моля: не вземай този случай. Той ще обърка всичко. Твоя живот. Живота на Боб, на Мат — детективът зачака тя да каже нещо, ала когато Нина не престана да мълчи, той експлодира: — За Бога, жено, какъв е този дефект в характера ти, който те кара да захвърлиш добрия живот, извоюван с толкова труд, сред куп кучешки лайна?
— Да приема ли, че отговорът ти не е положителен, ала не и отрицателен?
— Не! Отговорът ми е „Не“! — изкрещя Пол.
След разговора с Пол не можа да заспи. Цялата нощ мисли какво решение да вземе. Ако не предприемеше нищо, последствията щяха да бъдат също тъй решителни, както ако приемеше да защитава Кърт. И двете възможности щяха да доведат семейството й до катаклизъм.
— Мамо? — Боби стоеше до вратата на стаята й, облечен в в червената си карирана памучна пижама. Гърбът му беше осветен от лампите в коридора, а лицето му — от златистата светлина на зората, промъкваща се между щорите на прозорците.
— Какво има, момчето ми? Не можеш ли да спиш?
Той се приближи и седна в края на леглото й.
— Аз чух какво приказваше.
— Какво искаш да кажеш?
— Чух как ти и чичо Мат крещяхте вчера.
Значи той знаеше. Нина не беше успяла да го защити. Тя отпусна ръка върху тесните рамене на момчето и му разказа как Пол бе намерил баща му. Чувстваше, че думите й протичат през него като волтова дъга, дишането му се ускоряваше все повече, накрая синът й се отскубна от нея и скочи от леглото.
Той удари с юмрук дланта на другата си ръка и извика:
— Аз си знаех, че ще го намери! Знаех си! Къде е той, мамо? Можем ли да го видим? Какво ти каза за мене? — Той искаше да й зададе милион въпроси едновременно и в обзелото го опиянение блъсна лакътя си в нощното шкафче достатъчно силно, за да го насини, без това нито за миг да помрачи настроението му.
Никога не беше виждала сина си толкова развълнуван.
— Седни — тя потупа с ръка леглото до себе си. Незабавно откликвайки на сериозния й тон, момчето се настани на посоченото му място, потупвайки пода с крак, ала все пак беше достатъчно спокойно.
— Той е в Тахо, Боби — Нина не знаеше как да му обясни, затова пое направо, неспособна да заобиколи жестоката истина. — В затвора е, обвинен в извършването на сериозно престъпление.
— Убийство, нали? Казват, че е убил някого. Кого, мамо?
Вече беше казала много повече от онова, което възнамеряваше да разкрие на сина си за Кърт.
— Обещавам, че по-късно ще поговорим за това.
— Не, не говори така. Все така казваш.
Боб имаше право.
Очевидно осъзнал, че тя няма да добави нищо повече, синът й попита:
— Кога мога да го посетя?
— Не можеш да го посетиш — нямаше да му позволи да го стори, не и докато не откриеше неоспорими доказателства, че Кърт Скот е невинен. Още в мига, когато тази мисъл проблесна в съзнанието й, Нина знаеше, че това може би нямаше да се случи никога.
— Ти въобще не си му казвала за мен, нали, мамо? — тя наблюдаваше с тъга как истината го прекърши. Раменете на Боб леко се приведоха, поемайки тежестта на удара. — Той дори не знае кой съм аз, нали?
— Боби, трябва да ми се довериш. Аз трябва да те защитя.
— От собствения ми баща? Въобще ли не си го обичала?
— Разбира се, че го обичах. Ала това беше преди толкова много години.
— Значи е бил добър човек, щом си го обичала.
— Хората се променят.
— Ти ли си неговият адвокат?
— Той вече е наел друг адвокат. Въпреки това отидох да го видя — Нина отведе сина си в детската спалня. Спокойното дишане на Трой равномерно издигаше завивките. Боби пъхна ръка под възглавницата си и измъкна новата си играчка тюлен. Нина го зави. Тъкмо преди да си тръгне, момчето обви врата й с ръце и се надигна да я целуне.
— Мамо, той има нужда от нас — прошепна то в ухото й. — Ти трябва да му помогнеш.
Думите му завладяха съзнанието й и се настаниха дълбоко, дълбоко в сърцето й.
16.
— Кажи ми защо ме напусна, Кърт? — изрече Нина в телефонната слушалка в малката стаичка за посетители.
Беше се върнала от любопитство; това беше всичко.
Не бяха разговаряли за съдебния процес, размениха си нищо неозначаващи думи за времето и обстановката в затвора. Човек не може да води нормален разговор в килия. Не е в състояние да попита: „Как се чувстваш, след като отново се върна тук?“ Можеха да разговарят единствено за миналото.