— Освен това се обадиха от кабинета на съдията Милн.
— Ще отговоря след малко. Сега съм заета.
— Видяхте ли купчината от съобщения?
— Тъкмо сега ги преглеждам. Това е отмъщението на Рийзнър — отбеляза Нина. — Исках предварително да ти кажа за всичко това, Сенди.
— Не се тревожете за мен. Мислете за възмутената си публика.
Нина хвърли вестника в кошчето за боклук. Беше работила упорито, за да си извоюва уважението, на което се радваше; уважение, което тази статия току-що бе разрушила с един замах.
Рийзнър я беше унизил, ала Нина трябваше да запомни — тя беше победила в първата схватка.
19.
Обади й се Сенди.
— Господин Хелоуел е в приемната. Той няма предварително уговорена среща с вас, ала вие имате насрочен разговор след петнадесет минути.
— Веднага идвам — тя отвори вратата и пред погледа й изникна гърбът на Колиър. Той разглеждаше един от килимите за стена, направени от индианци Уашоу; беше облечен в обичайния си смачкан сив костюм, чийто цвят се сливаше със сребърните нишки в косите му — тази година побелели още повече в сравнение с миналата. Обикновено се получава така, когато човек е главен областен прокурор.
Той се обърна и се усмихна приятелски в нейна посока. Очите му бяха остарели в здравото му тяло на мъж на средна възраст. Той изглеждаше беззащитен, малко приличаше на човек, за когото никой не се грижи. Мъж, който обезателно трябва да се ожени.
Беше пъхнал под мишница голяма кутия, пълна с папки.
— Килимът е много хубав — обърна се той към Сенди. — Изглежда стар. От деветнадесети век ли е? Здравейте, Нина.
— Наистина е стар — потвърди Сенди. — Изтъкала го е прабаба ми. Как разбрахте, че не е нов?
— Съпругата ми колекционираше кошници на племето Уашоу — отговори той. — Все още ги пазя на една лавица в кухнята си.
— Зная откъде бихте могли да намерите още.
— Не, благодаря. Просто ми се иска за запазя нейните кошници точно така, както ги подреди тя.
— Разбира се — отвърна Сенди и Нина си помисли, че за пръв път невъзмутимата й секретарка изпитва смущение.
— Влезте — покани го Нина. Колиър я последва и се отпусна в едно от креслата за клиенти.
— Извинявам се, че се появявам без покана. Работих в неделя, тази сутрин бях на работното си място в седем часа. Седях в кабинета си, вече бях изпил петата чаша кафе, когато дойде куриерът — трябваше да занесе кутията с тези папки до вас. Реших да изляза навън, да се покажа най-сетне на слънце и ето че пристигнах тук.
— Радвам се да ви видя. Все още не сме се хванали за гушите, нали?
— Все още не. Вие не сте заявявали никога, че клиентът ви е пъхнат несправедливо в затвора. Аз от своя страна не съм казвал, че спринцовка, пълна с отрова, е единственият начин да защитим обществото от хора като него — отговори й Колиър.
— Необходимо е да измине известно време, преди човек да изпадне в това сурово настроение, когато е склонен да осъди всичко наоколо — отбеляза Нина.
— Забелязал съм, че запазвате здравия си разум далеч по-дълго време от мнозина адвокати, поели защитата на клиента си. — Той я погледна с интерес. Никога не я беше виждал без сако и сега изглеждаше хипнотизиран от оранжевия й пуловер.
— Заварихте ме неподготвена — каза тя. — С навити ръкави. Струва ми се, че вече изхвърлих всички формалности през прозореца.
— Изглеждате по-дребна — изтъкна той. — Като момиче, което са накарали насила да играе на война с момчетата.
Нина инстинктивно протегна ръка към сакото си.
— Може би не изпитваме същата наслада от това както мъжете — рече тя. — Предпочитаме да не съдим хората, да не ги наказваме. Ала когато се наложи да се бием, обикновено бързо унищожаваме врага, така че, уверявам ви, мъжете няма да страдат дълго.
— Разбирам. Не исках да ви обидя.
— Добре — измърмори Нина и му прости.
— Защо не опитаме да разговаряме като приятели тази сутрин? Чувствам се изморен от желанието да печелим победи на всяка цена. Ето — той съблече собственото си сако, под което се показа смачканата му официална бяла риза, след това го окачи върху облегалката на стола. — Сега сме квит.
— Добре, хайде да поговорим за работата си. Благодаря, че ми донесохте докладите.
Колиър остави кутията с папките на бюрото и огледа вътрешната част на кабинета. Нина го видя през неговите очи: лавиците за книги от дъбова дървесина, канапето, облицовано с кафява кожа, сертификатите от факултета по право на Университета в Монтерей, грамоти от различни съдилища, нейния безценен фикус, който вземаше слънчеви бани в ъгъла.
— Тук е много хубаво. Наистина жалко, че не можем да бъдем приятели. Аз ви харесвам.