— Няма никакво кожено палто — изтъкна Нина. — Последния път, когато го видях, беше на леглото. Чудя се къде е то сега.
— Може би става въпрос за убийство с цел грабеж — подхвърли Пол.
— Няма такава вероятност.
— Винаги бихме могли да се надяваме, че е така. Готови сме, господин заместник-шериф.
На път към колата те се натъкнаха на около шестдесетгодишна дама в елегантен червен костюм, която се изкачваше запъхтяна по алеята.
— Хей — намеси се заместник-шерифът. — Не можете ли да четете? Тук няма никой. Вървете си, вървете си — той размаха ръце, сякаш искаше да пропъди някакъв особено досаден тип.
— Кой притежава правата върху тази собственост, за да пристъпя към съответните процедури? — обърна се жената към Нина, без да обръща внимание на заместник-шерифа.
— Какви процедури?
— Имам предвид наследника, който притежава правата върху този имот. Той привлича вниманието ми години наред. Това тук може да бъде превърнато в прекрасна къща за гости — дамата в червения костюм посочи студиото на Тери. — Бих желала да отправя предложение за покупка, преди собствеността да бъде предадена на посредническа фирма за продажба на недвижима собственост.
— Знаете ли, че жената, която живееше тука, беше убита? — попита я Пол.
— Да. Сигурно е, че не могат да искат пълната цена за собствеността й. Тя бе убита и това е гаранция, че всичко ще бъде продадено на смешно ниска цена — изтъкна дамата и потри ръце с удоволствие, предвкусвайки бъдещата сделка. Хекър престана да свири и запази пълна тишина, докато я придружи до колата й.
Пол запали микробуса си и се обърна назад, изопвайки врат.
— Все още ли мислиш за онова палто?
— Да. Това великолепно сребристо палто. Тери се отнасяше към него, сякаш то беше живо същество.
Нина си припомни как изглеждаше Тери в съда по време на първото разглеждане на делото. Лицето й за миг бе излязло извън контрол, бе придобило израз, който по всяка вероятност тя не желаеше да разкрива пред други хора. Изразът й беше — като на ясновидка — дразнещ, сексуално възбуждащ израз, сякаш Тери възприемаше живота като мръсна шега.
Какво беше казала тя? „Жените искат да заровят лицата си в кожата. Мъжете искат да…“
Защо, по дяволите, си припомняше всичко това?
Джеспър му предаде пощенския плик точно преди обяд, в часа по обществознание. Боб беше използвал адреса на Джеспър, а Джеспър през целия уикенд бе проверявал какво е донесъл раздавачът в пощенската кутия. Джеспър беше неговият приятел във войната срещу Тейлър Нордхолм. Той нямаше да каже на никого, че Боб беше получил писмо от затвора.
Когато звънецът изби, Боб не отиде да се покатери на онова дърво, където обикновено изяждаше сандвича за обяд с приятелите си. Той затича с максималната бързина, на която бе способен, приведен под тежката си училищна чанта, и стигна до влажното дере, започващо в далечния край на футболното игрище. Оттук се чуваше как някои момичета пищят, увлечени в играта, ала му се струваше, че звуците долитат от някъде много далеч. Наоколо бяха разпръснати скали и лежаха на същите места, върху които се бяха търкулнали тук преди милиард години. Въздухът беше влажен и студен, върховете на дърветата се издигаха високо над него.
Момчето избра гладка скала, където нямаше паяци и мравки, седна върху нея и пъхна ръце в чантата си. Измъкна плика от предната преграда, след това извади обяда си, както винаги сплескан под тежестта на учебниците.
Вдигна плика пред очите си. Адресът на подателя бе изписан единствено с цифри. Боб си представи своя баща в карирана пижама, с номер 66759 на гърба. Може би главата му беше обръсната, за да не хване въшки, може би му даваха храна само веднъж на ден.
Един ден след училище Боб бе отишъл с велосипеда си до затвора; беше разказал на всичките си близки, че след часовете ще остане в библиотеката. Пазачът отказа да го пусне без документ, доказващ кой в действителност е Боб, а Боб не бе взел свидетелството за раждане със себе си. Беше оставил на служителите от затвора бележка до баща си. Не я беше преписвал, ала я помнеше почти наизуст, защото му бе толкова трудно, докато я напише. Не разполагаше с много време, пазачът непрекъснато го наблюдаваше и му пречеше да мисли.
Скъпи Кърт Скот,
— беше започнало момчето.
След това добави:
Името ми е Робърт Брендън Рейли. Аз съм ваш син. Зная това, защото получих свидетелството си за раждане и в него е написано вашето име. Моята майка е Нина Рейли. Тя не знае, че пиша до вас. Ето как стана това: аз дойдох в затвора, но не ме пуснаха да вляза. Ала искам да знаете, че съществувам. Не вярвам, че сте убили някого. Може да ми пишете на адреса на моя приятел Джеспър.