Той и приятелката му известно време можели да си позволяват охолен живот и скъпи наркотични възбуждащи вещества, скоро им се родило бебе, което нарекли Рембо, ала то през целия си живот останало известно с името Ралфи.
Личната културна революция на Джери завършила през 1972 година. Приятелката му получила психиатрично разстройство и въпреки уменията на лекарите в Обединената градска болница на Сан Франциско не успяла да възстанови здравето си. Местата, които Джери обитавал по-рано и където се дрогирал и бил изпълнен с жизненост, сега предизвиквали кошмарни спомени. Никой не го наемал, защото китаристът бил станал прекалено избухлив. Семейство мормони осиновили Ралфи и поели грижата за живота му. Грейс Слик, приятелката на Джери, постъпила в клиника за алкохолици, а „Мъртъвците“ се впуснали в нескончаеми турнета из цялата страна.
Джери се върнал в Тахо и отново станал готвач. Баща му вече бил умрял; братята и сестрите му били напуснали град Тахо и ресторантския бизнес. Джери заживял в къщата на майка си и един прекрасен ден успял да върне Ралфи при себе си. Майка му се грижела за момченцето, което тъкмо се било научило да ходи, а Джери поел управлението на ресторанта „Кухнята на мама“.
Когато и майка му умряла, той отново заживял бохемски живот, връщайки се към наркотиците. Ала това вече никак не му било приятно. Джери бил на четиридесет години, амфетамините не му позволявали да спи и вместо да го ободрят, му внушавали мания за преследване. Бил арестуван и въдворен в клиника за наркомани, където го лекували по специална програма. След като го освободили, Джери изпаднал във вцепенение, типично за бивши наркомани на средна възраст, и останал в Тахо. Работел в ресторанта, грижел се Ралфи да има чисти чорапи и гледал записи на различни филми и телевизионни програми. Понякога старият му гняв отново го сграбчвал, той излизал на верандата с изподраскана електрическа китара „Телекастер“ и усилвател марка „Пийви“, увеличавал звука да крайност, наоколо се разнасяло скърцане, гръм и трясък. Известно време Джери се връщал в годините на разцвета си, пръстите му изтръгвали от струните пронизителни тонове, с които той бил прочут за кратко.
После позвънявал телефонът, Тери Ландън, съседката му, изкрещявала, че ако не престане с този идиотски шум, тя ще разбие електрическата китара „Телекастер“ на трески в собствената му глава.
Ето как Джери се запознал с нея преди години.
Нина се огледа наоколо и разбра защо в помещението беше толкова тъмно — оръфани одеяла бяха прикрепени с пирони върху ниските прозорци вместо завеси. Върху лавици от издадени напред леки тухли и дъски имаше множество окъсани книги. Два спални чувала бяха сгънати и изтикани в ъгъла. Кетрик проследи погледа й и обясни:
— Мои приятели. Дойдоха от Лос Анжелис да ловят риба тук.
— Синът ви ходи ли на училище?
— Ралфи ли? Вече не учи. Той порасна, на двадесет и осем години е. Кара огромен тежкотоварен камион. Пътува навсякъде из областта Тахо, ходи и на запад на различни състезания.
— Това е необичайна професия — отбеляза Пол.
— Много е опасна — заяви Кетрик и започна да си свива цигара — поне Нина се надяваше, че е така. Джери носеше същата риза от мека червена кожа, в която Нина го беше видяла преди убийството на Тери. Сега бе облякъл и сини джинси, изцапани с някаква изсъхнала кафява течност, на главата си беше сложил бейзболна шапка с емблемата на моторните масла „Валволин“. Щръкналите дълги бели коси, бялата му брада, невидимите мигли и порозовелите по краищата клепачи върху сбръчканото лице на Джери накараха Нина да си зададе въпроса дали този човек не е албинос. — Ралфи казва, че се занимава с шоубизнес. Има амбиции в тази област — Джери бръкна в джоба си и подаде на Пол няколко оръфани билета от едно голямо тесте. — Ето — продължи той. — Старият Ралфи участва в състезанието, организирано от Центъра на животновъдите в Рино. Вземете си един билет.
— Днес не сте ли на работа? — попита Пол и облегна гръб назад. Той изглеждаше съвсем спокоен, не излъчваше никакво напрежение — поза, която караше събеседниците му да се отпуснат, поощряваше ги да забравят опасенията си и да разказват различни неща, за които по-късно съжаляваха.
— По дяволите, днес отидох в пет часа сутринта да отворя „Кухнята на мама“ — заяви Ралф. — Вече отработих осемте часа за деня. Племенницата ми се занимава със заведението до затварянето му вечер. Сега е сезонът, когато имаме много работа. Аз правя бисквитите и соса, действам като готвач, изпълняващ поръчките на най-претенциозните клиенти, водя счетоводството. Понякога ми се налага да сервирам по масите, нали разбирате. Не е както рокендрола, но ми помага да си платя данъците върху собствеността. Отбийте се някой път. За тридесет секунди ще ви направя специалитет с пържени яйца; за тридесет и две ще го покрия със специална глазура. Най-добрата храна, приготвена по домашни рецепти в Тахо.