— Наистина ли? — Пол изглеждаше заинтересуван.
— Да. „Кухнята на мама“ няма равна на себе си — рече Кетрик, сякаш се опитваше да убеди сам себе си. Той остави цигарата, която сам си беше свил, взе още полупрозрачна хартия и тютюн от една торбичка и продължи да си сгъва още цигари.
— От дълго време ли живеете тук? — попита Пол.
— Почти двадесет и пет години. Истинска воняща дупка, но тя си е моя.
— Научих в града, че навремето сте били виден соло китарист.
— Да, бях. Но сега се оттеглих от този бизнес. Свирех в съставите „Мъртъвците“ и „Еърплейн“. Посочете ми който искате от другите музиканти в тях, аз ги познавам всичките. Бях известен навремето. Звезда на рокендрола. Казваха, че много съм приличал на Едгар Уинтър. Разбирате ли?
Той посочи към един плакат, изобразяващ полуголи мъже, прикрепен с кабарчета върху стената в кухнята. Типичен за поколението, злоупотребяващо с наркотици, афиш, обявяващ концерт в зала „Филмор“ в Сан Франциско през 1969 година. Рошавите бели кичури на Кетрик се люлееха диво около лицето му, наподобяващи змии. Нина и Пол започнаха да кимат окуражително с глави.
Джери се усмихна.
— Вие четете ли Библията? Родителите ми често цитираха откъси от Светото Писание пред мен. „Как бидоха низвергнати могъщите… щитът на могъщите бе захвърлен по най-безчестен начин в прахта.“ Това ви казва всичко за мен. Сега чета, гледам телевизия, грижа се за Ралфи. О, от време на време стар приятел, който още не ме е забравил, ми се обажда и заработвам някой и друг долар, свирейки на китарата. Но печеля повече като готвач.
— Благодаря ви, че ни отделихте от времето си — каза Нина.
— Имам време в изобилие — отбеляза Кетрик. — Предпочитам да бъда на ваша страна, ако това е възможно. Чувам, че свидетелите получавали хонорар за показанията си. Но не мога да си кривя душата и ще опиша онова, което видях.
— Предполагам, че сте познавали Тери от много години. Семейството й се е преселило тук преди около двадесет години, нали?
— Тя живееше все в тази къща, с изключение на времето, когато се беше омъжила и когато пътуваше по различни места. Родителите й умряха много отдавна, а тя беше самотница. Канех я на увеселенията в околността, ала тя не позволяваше някой да я безпокои. От време на време ме викаше, когато й бях необходим да свърша някоя работа по къщата — например тоалетната се запушила и така нататък, освен това всяка пролет аз и Ралфи се качвахме на покрива и измитахме оттам нападалите борови иглички. Ралфи й поправяше комина. Той е мършав и може да се напъха вътре, разбирате ли? Излизаше толкова черен, че кучето не можеше да го познае, веднъж едва не го ухапа…
— Всъщност Тери беше истинска досада — продължи Кетрик. — Да си призная честно, беше точно така. Все се оплакваше от шума, казваше, че моето куче хапело нейното. Не й харесваше, че вдигаме прах, когато прекосявахме улицата към нейната къща. Преди пет години сложи портата и аз престанах да се отбивам у тях. Вместо мен ходеше Ралфи.
— Виждам, че сте взели кучето на Тери — отбеляза Нина.
— Тя го наричаше Хичкок. Непрекъснато гледаше неговите филми. Добро куче е. — Щом чу, че споменават името му, Хичкок вдигна рунтавата си глава и изплези розовия език, който Нина още не беше забравила. Върху муцуната му се покатери щастлива, влажна усмивка. — Той виеше срещу луната, обикаляйки къщата й. Беше гладен, а нашата стара кучка наскоро се бе споминала, затова го прибрах. Бедната стара Бетси, живя петнадесет години. Изяде някакво отровно растение навън, обърна се на гърба си и умря миналата година — гласът му се превърна в шепот. — Всъщност, чудех се дали… дали Тери не бе направила нещо на нашето куче. Тя беше… нали разбирате, как да кажа, малко особена… — Кетрик разтърси пръстите на ръцете си и се облещи страшно, припявайки мелодията от телевизионния научнопопулярен сериал „Зоната на здрача“. Къщата, заобиколена отвсякъде с гора, изглеждаше все така мрачна, макар че Нина забеляза как лъчите на слънцето си пробиват път отвън. Тя почувства, че кожата започва да я сърби навсякъде; надяваше се, че столът, върху който бе седнала, не е любимият на Хичкок.