Тя извади от куфарчето си свидетелското показание на Кетрик, подаде му го и каза:
— Бихме желали да разговаряме с вас по повод на това.
Той хвърли поглед към листа и отговори:
— Да, госпожо, това са показанията, които дадох на полицаите за всичко, което видях тогава.
— Според тях вие сте гледали телевизия във всекидневната си стая, когато около единадесет часа същата нощ сте чули шум — започна Пол. — Какъв беше този шум?
— Викове, крясъци и така нататък — обясни Кетрик, облиза цигарената хартия и с чевръсти движения я залепи. — Той викаше, тя пищеше.
— Колко души бяха в къщата й? — попита Пол.
— Според мен бяха само двама — Тери и той. Аз останах до прозореца вкъщи да гледам какво става, защото по звуците се досещах, че е нещо лошо. Помислих си, че го е застреляла.
— Защо помислихте така?
— Ами ето защо. Тя беше истинска кучка. Имаше си пушка, веднъж ме заплаши, че ще я използва срещу мен.
— Каква беше пушката й? — поинтересува се Пол.
— Марка „Ремингтън“ 306, стара, но много хубава.
— Колко пъти сте виждали пушката у нея през тези дванадесет години? — попита Нина.
— Само веднъж, преди пет години. Оттогава престанах да ходя у тях… Но Ралфи е пълен глупак, който направо заслужава наказание, казвам ви. „Не ходи там“ — съветвах го аз, но той искаше да изкара няколко долара в повече. Опитвах се да го спра. Знаех, че тя му влияе зле. Ала това момче ще удуши с голи ръце мечка гризли за няколко долара в брой. Тери беше на четиридесет години, Ралф — дванадесет години по-млад от нея. Били ли са любовници?
Нина обърна глава към Пол и погледите им се срещнаха. И двамата бяха отбелязали важния факт: сега разполагаха с доказателство, че Тери е държала при себе си пушката на Кърт. Това беше голям пробив за тях. Тери е разполагала с пушката, тя е заплашила Кърт, помежду им е започнала борба, той е затичал… Нина отново съсредоточи вниманието си върху Пол, който отново питаше:
— Господин Кетрик, можахте ли да разберете какво си приказват Тери и мъжът, когото сте видели?
— Не, но видях, че тя е много ядосана. Отначало мъжът говореше тихо и спокойно, но после и той се вбеси.
— Защо не ни разкажете какво сте чули и видели — рече Пол. — Забравете за показанията, които сте дали на полицията. Бихме искали да чуем всичко от вашите уста.
— Ами наистина имаше шум, разгорещен спор за около пет минути. После отекнаха два изстрела — непосредствено един след друг. След това той изхвръкна тичешком през вратата на студиото, ризата му беше разкопчана и се вееше на вятъра… В лунната светлина виждах ясно лицето му…
— Виждахте ли вратата на студиото от вашия прозорец? — попита Пол.
— Елате тук — покани го Кетрик. Всички се приближиха до прозореца. — Застанете тук, в левия ъгъл. — Отдръпна одеялото настрани и в мръсната стая се плъзна златен слънчев лъч.
Нина се възползва от възможността и бързо открехна прозореца, надявайки се, че в стаята ще влезе малко чист въздух. Оттук се виждаше фасадата на студиото, пътеката към него и верандата, където тя бе стояла с Колиър в деня, когато бяха открили трупа. Оттук Кетрик беше видял всичко съвсем ясно и в това не можеше да има никакво съмнение.
— Той излезе тичешком…
— Забелязахте ли кръв по дрехите му?
— Не — отговори Кетрик. — Не можах да различа цветовете на лунната светлина. Видях само, че дрехите му са тъмни.
— Господин Кетрик — изрече Нина. Застанал точно до нея, той не беше много по-висок от Нина и не гледаше през прозореца заедно с детектива. Кетрик гледаше нея. Изведнъж в полъха на благоуханния летен бриз, повдигащ одеялото върху прозореца, Нина усети миризмата му — мъжът миришеше на вкиснато. Върху лицето му бе грейнала дружелюбна усмивка, виждаше се, че няколко зъба в устата му бяха станали кафяви, ала този мъж излъчваше чувство на страх. Той се боеше от нещо.
— Сигурен ли сте, че сте чули два изстрела, а не един, преди господин Скот да изтича през входната врата?
— Сигурен съм — отговори Кетрик. — Ако лъжа, нека моят Бог ми отнеме живота. Тя вдигна поглед към клепачите му с бели мигли, срещна очите му, взря се дълбоко в тях и забеляза как бледосинкавите му ириси се свиха като малки точици. Нито мускулче върху лицето му не потрепна. Кетрик се отдръпна от нея.
— Какво стана след това? — попита Пол. Той наблюдаваше сцената, без видимо да проявява особено внимание, всичко в него изглеждаше небрежно отпуснато с изключение на присвитите светлокафяви очи.
— Той побягна към колата си, запали я и изчезна. Това беше всичко. На следващия ден чух врявата в къщата й и отидох дотам, полицаите ме накараха да отида в участъка и да дам свидетелски показания, после отново ме извикаха. Вече бяха хванали мъжа и аз го разпознах в редица от седем-осем мъже. Така си беше — заяви Кетрик. — Съжалявам.