— Защо?
— Страх ме е — потръпнах аз.
— Естествено — отвърна накрая той. — Просто ще постоя малко тук и пак ще се скрия.
После три пъти дълбоко си пое дъх, обърнат с гръб към мен, с високо вдигната глава, с лице към светулките и няколко съзвездия. След това Качулката се върна на мястото си.
„Радвам се — помислих си, — че тази нощ няма луна.“
Пет дни и пет студебейкъра по-късно (един син, един черен, два жълто-кафяви и един червен като залез) г-н Загадъчен седеше в автомобила, за който каза, че бил последният, слънчевожълта открита двуместна кола, ярка като канарче в клетка. Аз излязох навън и закрачих по тротоара, пъхнал ръце в джобовете на гащеризона си, като зяпах за мравки или неизползвани бомбички. Когато ме видя, г-н Загадъчен се приближи и каза:
— Седни на шофьорската седалка.
— Божичко! Наистина ли може?
Седнах, завъртях волана и натиснах клаксона само веднъж, за да не събудя някой поспаливец.
— Изповядай се, Куинт — рече г-н Загадъчен, насочил Качулката си към предното стъкло.
— Приличам ли ви на човек, който има нужда да се „изповядва“?
— Направо пращиш по шевовете. Започвай.
— Мислех си… — казах аз.
— Вижда се по сбърчения ти нос — тихо рече г-н Загадъчен.
— Мислех си за тази следваща година и за вас.
— Адски мило, синко. Продължавай.
— Мислех си, хм, че навярно догодина, ако се почувствате излекуван под тази Качулка, ако носът и веждите ви са добре, ако устата ви се оправи и тенът ви…
Поколебах се. Качулката ми кимна да продължа.
— Ами, мислех си, че ако една сутрин се събудите и дори без да опипвате с ръце, разберете, че дългото чакане е свършило, че сте се променили, че хората и другите неща са ви променили, градът и всичко останало, и че сте страхотно, просто страхотно и няма начин лицето ви някога пак да се превърне в нищо…
— Продължавай, Куинт.
— Ами, ако това се случи, г-н Загадъчен, и вие просто разберете, че изглеждате чудесно, ами тогава, г-н Загадъчен, няма да се налага да си сваляте Качулката, нали?
— Какво каза, синко?
— Казах, че няма да се налага да си сва…
— Чух те, Куинт, чух те — промълви г-н Загадъчен.
Последва дълго мълчание. Той издаде странен звук, почти като от задавяне, и после дрезгаво прошепна:
— Не, няма да се налага да си свалям Качулката.
— Щото няма да има значение, нали? Щом наистина сте разбрали, че всичко отдолу си е наред. Прав ли съм?
— О, Господи, да, прав си.
— И можете да си носите Качулката през следващите сто години, и само двамата с вас ще знаем какво има отдолу. И няма да кажем на никого. И няма да ни пука.
— Само ние двамата. А как ще изглеждам под Качулката, Куинт? Страхотно ли?
— Да, господине.
Отново последва дълго мълчание. Раменете на г-н Загадъчен няколко пъти се разтърсиха, той издаде тих звук, все едно че се задави, и внезапно изпод Качулката му закапа вода.
Зяпнах и казах:
— О!
— Всичко е наред, Куинт — тихо рече той. — Това са просто сълзи.
— Божичко.
— Всичко е наред. Радостни сълзи.
После г-н Загадъчен слезе от последния студебейкър, докосна невидимия си нос и притисна плата към невидимите си очи.
— В целия свят няма друг като теб, Куинт.
— Това се отнася за всеки, нали?
— Щом така казваш, Куинт.
После прибави:
— Имаш ли да изповядваш още нещо, синко?
— Разни глупости. Ами ако…
Млъкнах, преглътнах и можех да гледам само напред през спиците на волана към голата сребърна жена на предния капак.
— Ами ако много отдавна изобщо не сте имали нужда от Качулката?
— Искаш да кажеш никога ли? Съвсем никога?
— Да, господине. Ами ако много отдавна само сте си мислили, че трябва да се скриете и да си сложите това нещо, дето няма даже дупки за очите? Ами ако никога не е имало никаква катастрофа, пожар или изобщо не сте били роден така и никаква жена не ви се е присмивала, ами тогава?
— Искаш да кажеш, че само съм си въобразявал, че трябва да нахлузя този чувал? И през всички тези години съм си мислил, че отдолу има нещо ужасно или пък че няма абсолютно нищо?
— Просто ми хрумна.
Последва дълго мълчание.
— И че през всички тези години не съм знаел или съм се преструвал, че имам какво да крия без причина, защото лицето ми през цялото време си е било там, устата, бузите, веждите, носът, и изобщо не е трябвало да бъдат променяни?
— Не исках да кажа…
— Искаше. — Изпод Качулката се плъзна една последна сълза. — На колко си години, Куинт?
— Карам тринайсетата.
— Стар си като Матусал.
— Той е бил адски стар. Но имал ли е дъвчащи бонбони в главата си?
— Също като теб, Куинси. Ужасно много дъвчащи бонбони.