— Капитане, не ми харесва синкавата светлина, дето иде от кораба — каза Кнут.
Мъжът, когото заговори, се обърна и го изгледа отгоре. Почти двуметровият му ръст караше всички край него да приличат на джуджета. Беше облечен с черна кожена ризница и макар яките му ръчища да бяха съвсем голи, носеше нагръдници и нараменници, защитени с щръкнали метални шипове — ценна плячка, смъкната от трупа на един от най-почитаните квегански гладиатори. По кожата му се виждаха белези от многобройни битки, които се преплитаха като рибарска мрежа. Дълъг белег разсичаше лицето му от челото до челюстта, минавайки през дясното око, което беше млечнобяло. Но в лявото блещукаше зла червеникава светлина и Кнут не се съмняваше, че това око не пропуска нищо.
Като се изключеха шиповете, ризницата не се отличаваше с нищо особено, макар че беше поддържана и добре смазана. На шията на гиганта висеше амулет, бронзов и потъмнял от времето, с антична изработка, присъща на предмети, свързани с черни магии и ритуали. Червеният камък, инкрустиран в средата на амулета, запулсира със своя, вътрешна светлина, докато Мечището отвръщаше:
— Твоята грижа е да ни държиш настрана от подводните скали, лоцмане. Само заради това още не съм ти видял сметката. — Той се извърна към кърмата и подвикна с тих глас, който обаче се чуваше надалеч: — Давайте!
— Напред! — извика седналият на кърмата моряк на скупчените в трюма хора и същевременно заудря притиснатия между коленете му тъпан.
Още при първия удар прикованите към веслата роби вдигнаха греблата, а при втория ги спуснаха във водата и ги притеглиха към гърдите си. Бяха предупредени, ала въпреки това надзирателят мина между редовете и напомни отново:
— И да пазите тишина, скъпи мои! Ще убия първия, който посмее да заговори с глас, по-силен от шепот!
Корабът, квеганска патрулна галера, пленена при един набег преди година, бързо набра скорост. Изправен на носа, Кнут се приведе, втренчил поглед във водата отпред. Направляваше галерата така, че да излезе право срещу целта, но преди това предстоеше една последна маневра — не особено трудна, ако се преценеше точно моментът, но въпреки това криеща опасности.
— Дясно на борд! — нареди той с приглушен глас.
Мечището се извърна и предаде заповедта към кърмата, където кормчията я изпълни незабавно. Носът на галерата пореше вълните с нарастваща бързина.
Погледът на Кнут за миг се спря върху Мечището, после той отново насочи вниманието си към кораба, който предстоеше да превземат. Никога не бе изпитвал подобен непреодолим страх. Роден пират, пристанищен плъх от Натал, изминал дългия път от юнга до един от най-добрите лоцмани в Горчиво море, той познаваше всяка скала, плитчина, риф и подводно течение между Илит и Крондор, както и западно до Черните водовъртежи и покрай бреговете на Свободните градове. Тъкмо на тези познания дължеше своите четирийсет години, докато други, по-храбри, по-умни и по-силни от него, отдавна се бяха простили с този свят.
Кнут усети, че Мечището е застанал до него. И преди бе работил за пирата-гигант, веднъж дори бе откарал на тайно място заловен квегански търговски кораб, а друг път му бе помагал да преследват кораби на Кралството, прикривайки се под флага на Дърбинския губернатор.
От четири години Кнут бе събрал своя собствена шайка лешояди, които прибираха всичко от останките на кораби, примамени с лъжливи светлини към скалите край Носа на вдовиците. Тъкмо заради доброто познаване на този район Мечището отново го бе взел на служба. Всъщност всичко започна, когато загадъчният търговец Сиди, който се отбиваше всяка година в Носа на вдовиците, го бе помолил да издири сигурен човек, но такъв, който не би се побоял от каквито и да било опасности и чиято ръка не би трепнала, наложи ли се да убива. Почти година изгуби Кнут, преди да открие Мечището и да му прати хабер, че има за него работа, която ще е много опасна, но и ще донесе голяма печалба. Гигантът склони и дойде да се срещне със Сиди. Кнут предполагаше, че или ще му платят, задето ги е свързал, или че би могъл да си подели парите с Мечището срещу това той да използва кораба и екипажа му. Но от момента, когато бе събрал Мечището и Сиди на брега на Носа на вдовиците, всичко се промени. Вместо да работи за себе си Кнут откри, че отново е на служба при Мечището, като негов лоцман и помощник-капитан. Наложи се дори да потопи собствения си кораб, малък крайбрежен бриг, за да удовлетвори исканията на Мечището — дял за Кнут и хората му, ако се присъединят към него. Откажеха ли, чакаше ги само един изход: смърт.