— Корабът потъва! — крещяха останалите на борда пирати и един през друг се хвърляха в морето.
— Спасявай се! Зарязвай всичко! — извика някой, хвърли торбичката с жълтици, която стискаше, и се метна през борда.
— Не! Нееее! — долетя гневният вик на Мечището откъм търбуха на пробития кораб.
— Изглежда, капитанът го е закъсал — подметна пиратът, който бе помогнал на Кнут.
— Греби! — нареди му лоцманът. Пиратът мигом се приведе над веслата, а Кнут погледна през рамо. — Каквото и да става там, вече не можем да му помогнем.
— Ще го зарежем ли? — попита някой друг.
— Да видим дали проклетият му амулет ще го остави да потъне.
Един от пиратите се захили. Също като останалите, и той служеше на грамадния пират по-скоро от страх, отколкото от вярност.
— Кнут, ако капитанът оцелее, ще ти откъсне главата.
Но първо ще трябва да ме намери — отвърна дребният пират. — Омръзна ми да служа на този безумец! Стига съм му робувал! И вие също, момчета!
— Ако капитанът отърве кожата, ще те скълца на кайма — изръмжа един от пиратите. — Всъщност защо да не го направя аз? Сигурно ще ме похвали.
— Защото и ти си алчен като мен. Ако ме убиеш, няма кой да прекара галерата между подводните скали. Дори Мечището да оцелее, вече ще сме твърде далеч, за да ни направи нещо.
Стигнаха галерата и бързо се покатериха на борда. Успяха да приберат още неколцина плувци. Корабът скърцаше заплашително, докато вдигаха лодката. Пришпорвани от завладелия ги страх пред наближаващата гибел, моряците работеха като пощурели. Скоро целият товар бе струпан в средата на палубата и Кнут нареди:
— Потегляме!
— Накъде сега? — попита пиратът, който се бе сдърпал с него в лодката.
— Малко по-надолу на брега ме чакат мои верни хора. Там ще свалим товара, после ще потопим галерата в морето.
— Защо? — попита друг от пиратите, които се бяха скупчили около Кнут.
— Защо ли? — повтори лоцманът. — Ще ти кажа защо, глупако. Корабът, който превзехме, принадлежи на Храма на Ишап. До няколко дни целият свят ще търси хората, които са го потопили. Мечището може да има амулет срещу магии, но ние нямаме. Ще си поделим плячката и всеки по пътя си! Още тази нощ!
— Звучи примамливо — промърмори някой.
— Хващайте веслата! Половината роби са мъртви — нужен ми е всеки човек на борда! — кресна им Кнут.
В този момент гласът на Мечището отекна над грохота на вълните:
— Мой е! Държа го в ръцете си!
Всички погледи се извърнаха към потъващия кораб. Озарен от ярка светлина, пиратът се бе изправил до парапета. Покатери се върху него, заплаши с юмрук отдалечаващата се галера и се метна в морето.
Видът на готвещия се да ги преследва капитан подейства на всички като шпори на кон. Почти веднага откъм кърмата отекнаха ударите на тъпана, труповете на робите бяха откачени от веригите и хвърлени в морето и пиратите заеха местата им. Още няколко секунди Кнут гледа към мястото, където допреди миг бе стоял изправен Мечището. Готов бе да се закълне, че окото на грамадния пират беше запламтяло като въглен.
Той потрепери и се помъчи да прогони Мечището от мислите си. Може да беше страховит разбойник с невероятна сила, но дори той едва ли би могъл да се развилнее из града на принца и да потърси открито сметка на Кнут.
Лоцманът се засмя. Хората, които го очакваха на брега, бяха предупредени, че ще пристигне кораб, пълен с трупове и съкровища. Долу бяха приготвени делви с отровно вино и ейл и скоро Кнут щеше да го раздаде на екипажа. Докато разтоварят съкровището, всички моряци на борда щяха да са издъхнали — и с тях и неговите хора, но такъв им бил късметът. Колкото по-малко оцелели, толкова по-голям ще е неговият дял.
През целия си живот бе чакал подобна възможност и нямаше да се спре пред нищо, за да я осъществи. Нито един от тези хора не би си помръднал пръста, за да му помогне, тогава какво им дължеше? Честта бе понятие, което можеше да съществува само при Шегаджиите, където за съблюдаването на коректните взаимоотношения се грижеха биячите на Праведника. Но на кораба на Мечището основното правило бе да оцелееш — със сила или хитрост.
Кнут даде нови нареждания и галерата се извъртя срещу вълните и пое безопасен курс далеч от Носа на вдовиците. Скоро напусна района на подводните скали и гребците подхванаха равномерен ритъм. Дребният лоцман се прехвърли на кърмата и погледна назад към пенливата диря. За един кратък миг му се стори, че зърва нещо сред вълните. Приличаше на плувец, който преследва галерата с мощни загребвания.