— Ние не ядем хора, забрави ли? — сгълча го Алгира, докато оглеждаше наоколо. Както и предполагаше, останалите войници не смятаха да се връщат, за да довършат безпомощната си жертва.
— Не, Ти не ядеш хора! — натърти драконът. — Уговорката ни беше единствено да не изяждам теб.
— Хайде да не се караме. Лечителят ми разказа за един добър човек в беда. Трябва да отидем в Гулдрум, за да му помогнем. — Алгира с тревога усети втвърдения тон на дракона и внезапно осъзна колко много искаше от него. Той беше могъщо, интелигентно и емоционално същество, което по своя воля беше решило да останат заедно. Но истината беше, че той изобщо нямаше нужда от нея, а тя нямаше да изкара дълго без неговата закрила. Злият Съветник издирваше и унищожаваше всяка вещица и всяка магия. Всяко ухо, което би могло да чуе жестоките му мисли, и всеки глас, който би могъл да вдигне хората на борба.
— Значи «Ние» не ядем хора, «Ние» носим седла, и пак «Ние» помагаме на непознати. Ами това, което «Аз» искам? — Мисълта на Риналу звънна като изтеглян от ножницата си меч. Младата вещица го изгледа с нескрита тревога. Досега не й се беше налагало да подлага лоялността му на изпитание и сега не знаеше какво да очаква от летящия си спътник:
— Но Рин, хората са хора, когато си помагат!
— А драконите кога са дракони? И те ли — когато помагат на хората? — недоволно промърмори Риналу и вирна високо шията си, пречейки на вещицата да го яхне. Когато обаче тя го потупа успокояващо в основата на сгънатото му крило, той омекна и вече не толкова гневно наведе главата си надолу. Не можеше дълго да й се сърди.
Гулдрум беше средно голям град, разположен в долината на река Селмора. Водният път улесняваше търговията, която беше основният поминък на жителите му. А богатствата, които бяха натрупали през годините, изискваха защитата на постоянен гарнизон и висока каменна стена. Скъпи придобивки, които същите тези богатства лесно бяха успели да заплатят. Макар че се намираше доста далече, на Риналу му отне по-малко от час, за да го достигне.
Полетът върху седлото се стори на Алгира толкова удобен, че тя едва не задряма. Драконът меко се приземи близо до града, като се скри от хорските погледи зад един хълм. Когато разбра, че спътницата му възнамерява да влезе в крепостта без него, нежеланието му да помогне на непознатия Колхадон се смени с тревога за нея:
— Не ми харесва идеята да отидеш там сама. Хората са опасни и зли. Ами ако ти се случи нещо? Нека дойда с теб. Ще ти помагам и ще те пазя. Ние никога не се делим, нали така казваше?
— Но Рин, не можем просто да се разходим по улиците на града и да ги помолим да ни предадат затворника. Тогава със сигурност ще ни нападнат. Ти ще изпепелиш много войници, но ще пострадат и невинни. И накрая ще ни убият, а така на никого няма да помогнем. Остави ме да се справя по моя начин и всичко ще бъде наред. Ще изчакам падането на нощта и ще се скрия в тъмнината й. Но трябва да отида сама!
— Добре, но в такъв случай искам да знаеш, че ако нещо ти се случи, ако до сутринта не се върнеш при мен, ще изпепеля целия град. Няма да оставя жив никой от скъпоценните ти хора. Ако някой реши да ти причини зло — просто му кажи каква участ го очаква.
Градът приличаше на гигантски жив организъм. Хора, конници и каруци течаха по улиците му, сякаш кръв пулсираше във вените на огромен каменен звяр. По реката доплуваха два големи кораба и си тръгна един по-малък. Площадите бяха изпълнени с шум от препирни и пазарлъци, който лениво се носеше във въздуха. Врявата достигаше съвсем приглушена до хълма, зад който се бяха скрили вещицата и дракона. С намаляването на дневната светлина улиците започнаха да опустяват и градът полека се унесе в тиха дрямка. Когато слънцето най-накрая залезе, дървените порти на крепостта бавно се затвориха като клепачи на исполински циклоп.
Алгира обузда непокорните пламъци на огненочервената си коса, като я завърза на конска опашка зад главата си. Така нямаше да й пречи. После се обърна към Риналу и го погали успокояващо под брадичката:
— Не се тревожи, нищо няма да ми се случи. Обещавам ти да се пазя така, както самият ти би ме пазил.
И изчезна в нощта.
Крепостната стена беше издигната от хора, които добре познаваха занаята си. Висока, отвесна и гладка, тя надеждно пазеше жителите на малкото градче. Катеренето по нея беше невъзможно, както лично се убеди Алгира. След като се хлъзна няколко пъти надолу по каменния зид, тя безпомощно сви юмруци и с ненавист изгледа върха му. Спасителната операция беше пред провал още преди да започне.