— Чудя се дали не бих могъл да помогна? — Въпреки молбата й Риналу я беше последвал и неуспехите й искрено го забавляваха.
Драконът легна на земята и вдигна предната част на тялото си, оформяйки удобна стълба. Протегна широкото си крило към каменния зид и Алгира с лекота мина по него, подобно на триумфираща армия, държаща ключовете от покорения град.
От вътрешната страна на крепостната стена бяха разположени удобни площадки за защитниците й. Стръмни стълби отведоха момичето надолу и след миг тя потъна в гъстите сенки на обхваналия града мрак. Настойчивият глас на Риналу не напускаше съзнанието й:
— Кажи ми какво става? Всичко наред ли е?
— Аз самата почти нищо не виждам в тази тъмнина, значи и мен не могат да ме видят. Нищо не ме заплашва, ако това питаш.
Вещицата безшумно се промъкваше из тесните улички на заспалия град. Луната придирчиво подбираше най-красивите облаци, за да се премени с тях, нехаеща за мрака, на който обричаше дървените къщи и каменните калдъръми отдолу. Алгира беше благодарна за хвърленото върху крепостта наметало, по-черно от душата на Съветника. То й помагаше да остане невидима. Трябваше да намери затвора, а това означаваше да открие голямата група войници, които вероятно го пазеха. Не след дълго се сблъска с патрул, обикалящ града. Ако дори един човек бе забелязал приближаването на Риналу през деня, то сега тези хора търсеха нея. Тя се мушна в една тясна странична уличка, докато дрънченето на подкованите ботуши бавно приближаваше.
Алгира не успя да се обърне, нито дори да изпищи. Една силна ръка запуши устата й, друга натисна рамото й към земята. После двете заедно я придърпаха още по-навътре в мрака на тъмните сенки, оставяйки видим единствено блясъка в разширените й от ужас очи. Смазваща желязна прегръдка скова тялото й и го подчини на волята си.
След един безкрайно дълъг миг тя усети как сърцето й плахо удари. После запрепуска бясно в гърдите й като преследван от гладни вълци мустанг. Вещицата предпазливо разпростря съзнанието си наоколо. Само него все още контролираше. За своя изненада не долови зли помисли в главата на нападателя си. Който и да беше той, изглежда също се криеше от войниците и поне за момента не смяташе да я убива. Иначе да го бе сторил досега. И двамата не желаеха да бъдат чути или забелязани. Тлеещата в душата й искрица надежда лумна буйно. Може би щеше да се спаси? Може би можеше да се разбере с него?
Риналу обаче бе усетил ужаса й и напрегнатият му глас отекна в съзнанието й като камбана в ясен зимен ден. Гневът му към хората и страхът му за нея образуваха взривоопасна смес, която бързо изпълни цялото му същество. Той щеше да се появи с цялата ярост на огъня си и с цялата мощ на силното си тяло. Да изпепели града като ревяща вихрушка, като бълваща пламъци хала. И да изгори и смаже всеки, който се мерне пред озъбената му паст. Разкъсвана между необходимостта да го възпре и опита си да улови изплъзващата се нишка на мислите на непознатия, Алгира се проваляше и в двете.
«Добре съм, не се тревожи за мен! Само малко се изплаших, но вече всичко е наред.» — Тя съсредоточи мисълта си върху дракона, опитвайки се да го успокои. Но съзнанията им бяха свързани и мислите им бяха общи. Нямаше как да го излъже. За да успокои него, трябваше първо да успокои себе си. Почти задушаваща се от огромната длан, запушила устата й, тя затвори очи и остави ума си да се рее… Покрити със снежни шапки горди планински върхове се отразяваха в небесносини езера. Ромолящи ручейчета игриво лъкатушеха и се спускаха надолу. Стръмните скалисти склонове спъваха зелената атака на дърветата и ги принуждаваха да коленичат смирено като храсти. Тя летеше на гърба на Риналу и двамата се къпеха във величието на острите зъбери, раздиращи високите перести облаци. Широките криле на дракона се плъзгаха над могъщата и сурова красота на природата, а зад опашката му изчезваше целият останал свят. Без страхове и без грижи, те бяха единствените живи същества. Зеленината на земята и лазура на небето им принадлежаха. Сплетените им в едно съзнания се носеха отпуснати в унеса на лека дрямка, от която не им се излизаше.
Като през мъгла до Алгира достигна твърдият, леко дрезгав глас на човека зад нея, който настойчиво я питаше нещо. Умът на Риналу беше спокоен като повърхността на планинско езеро в безветрен ден. Момичето вече можеше да обърне внимание на нападателя си, който видимо губейки търпение, прошепна в ухото й:
— Пак питам — коя си ти и защо се криеш от войниците? Да не си някоя крадла?