Тя енергично се опита да отрече, но здравата хватка й пречеше да говори, не можеше дори да помръдне главата си. Беше безпомощна като играчка в силните му ръце, затова ухапа тази пред устата си. Човекът зад нея не издаде никакъв звук, само рязко я завъртя към себе си и я удари през лицето с добре премерен замах. Достатъчен да й причини болка, но не и да я нарани сериозно. Ако я беше зашлевил с все сила, сигурно щеше да й откъсне главата. Бузата й пламна, а гневът и обидата избухнаха в нея, заплашвайки да разрушат изградения с толкова усилия вътрешен покой. Алгира усети как дремещият разум на Риналу отново надигна глава и наостри уши. Трябваше да действа бързо и тя реши да се възползва от току-що възстановената си способност да говори:
— Аз съм могъща вещица и ако веднага не ме освободиш, ще призова дракона си и ще го насъскам срещу тебе.
— О, имаш си дракон, значи? Чудо невиждано, аз пък имам цели седем — по един за всеки ден от седмицата. И всеки е в различен цвят, за да ги различавам.
Алгира почувства как връхчетата на ушите й порозовяха. След миг нахлулата от възмущение кръв заля скулите й, после цялото й лице се зачерви. Непознатият не просто не й вярваше, той й се подиграваше.
— Аз наистина имам дракон! Един! Син на цвят! Казва се Риналу и е мой приятел. Готов е да направи всичко за мен! — задавено промълви тя, след което избухна, неспособна да сдържа повече буйния си темперамент:
— Пусни ме! Не знаеш колко е опасно да ме държиш в плен.
Тъмнината пречеше на всеки от тях да разгледа другия, но погледите им блестяха, изпълнени с ненавист. Луната за миг се показа високо в небето, като грубо прекъсна страстната целувка на два тъмни облака. Макар и слабичка, Алгира бе доста висока. Мъжът обаче се извисяваше с цяла глава над нея и снизходително я гледаше отгоре. Той едва сега забеляза лъка, който се подаваше над лявото й рамо.
— Къде си тръгнала с това смешно оръжие? Да не би да се мислиш за войн?
Гигантът изгледа с пренебрежение тънките й рамена и деликатната й фигура. Лека иронична усмивка се плъзна по устните му:
— Може да си дребничка, но смелост не ти липсва… Да дойдеш тук съвсем сама… И какво търсиш навън през нощта?
— Това те интересува само ако можеш да ми помогнеш! — Момичето вече се беше овладяло и в гласа му звъннаха метални нотки. — Кой си ти?
— Казвам се Салдемир и съм войник. Не, всъщност, още не мога да свикна с мисълта, че съм дезертьор. Някога имах чест и гордост и можех да гледам хората в очите. А не да се крия като чумав плъх, дори сам от себе си. Преди години, когато кралицата беше още жива, армията беше вярна на краля. Биехме се по всички граници на земите ни и възпирахме напиращото отвсякъде зло. Воювахме с дивашките орди на запад и с пълчищата орки на изток. Сражавахме се с огромните нерфолди от север и с легионите на прокълнатите от юг. Печелехме сраженията, но губехме другарите си. А с всеки от тях губехме и по нещо от себе си. Но знаехме защо се бием и умираме, и смъртта не ни плашеше. Защитавахме кралството и народа си. После всичко се промени. След смъртта на любимата на хората кралица кралят се предаде на мъката си, а неговият съветник пое командването. Занемари опазването на границите и ни насочи срещу хората. Превърна ни в шайка главорези, убиващи по негова заповед. Ако някой дръзнеше да вдигне глас и да оспори властта му, останалите опожаряваха цялото село на размирника. Убивахме жени и деца, нашите жени и деца, разбираш ли? И тогава не издържах и се махнах. Загубих честта си, наруших клетвата си за вярност, и станах презрян беглец. Но повече не можех да продължавам, не можех…
Очите на Салдемир помръкнаха от гнева и мъката, които го бяха завладели. Хватката му неволно се стегна още повече, причинявайки болка на младата вещица. В очите й избликнаха сълзи, но гласът й прозвуча все така твърдо:
— Войнските ти възходи и падения не ме интересуват. Ще ме пуснеш ли, или да повикам дракона си? Тогава ще има още един опожарен град — този тук! — изсъска тя едва чуто, докато безуспешно се мъчеше да се отскубне.
Мъжът се взря в блесналите й светлокафяви очи. За миг погледите им се кръстосаха в беззвучен, но ожесточен дуел. Сблъскаха се волите, а не телата им, но макар и кратка, схватката постави на изпитание самото им желание за победа. Този мисловен двубой се печелеше не от силата, а от каузата. Салдемир внезапно я освободи и отстъпи назад, вдигайки ръце:
— Не ти желая злото и оценявам решимостта ти. Патрулът вече отмина, така че можеш да си вървиш. Само един съвет: лъкът ти може и да е полезен на открито, но вътре в сграда няма да ти свърши много работа. Ето, вземи това. — Той измъкна един дълъг кинжал от колана си и го подхвърли към Алгира. Тя ловко го улови и с пренебрежение погледна тънкото му острие. После посочи с поглед големия му меч: