Младата вещица се почувства неловко, защото старецът я гледаше като богиня. Сякаш очакваше от нея с едно махване на ръката си да сложи край на всяко насилие и всяка неправда. Тя не разбираше с какво беше заслужила такова високо доверие, но краката й се подкосиха от мисълта, че може да не успее да го оправдае.
— Добре, но първо да се махнем от тук. После ще отидем до твоя кратер заедно, и заедно ще разкрием тайната му.
Старецът я изгледа тъжно:
— Дете мое, склоновете на вулкана са непристъпни. Те са толкова стръмни, че никой не може да ги изкачи. Дори на младини не можех, а знаеш ли само колко пъти опитвах. Тази тайна се предава в семейството ми от баща на син. И всеки се опитва да я достигне. И всеки се проваля.
— Е, сега ще е различно. Въобще няма да ни се наложи да се катерим, защото ще стигнем до кратера на крилете на дракон.
— С дракон, казваш? Е, така може и да стане. Но преди да ти разкрия тайната на защитната магия, искам да ми обещаеш, че ще я използваш само за да носиш добро на хората. Че няма да бързаш да съдиш и никога няма да наказваш някого, когато си гневна, или за отмъщение. Искам да ми обещаеш да слушаш сърцето си, защото то никога няма да сгреши.
Алгира объркано се почеса по удивено вдигнатата си вежда:
— Но това е защитна магия, как бих могла да злоупотребя с нея?
— Когато я усвоиш добре, ще можеш да раняваш и дори да убиваш с нея. Като всяко нещо и магията има две страни. От теб и от това как я използваш, зависи коя страна ще се прояви. Всяко нещо, създадено за защита, може да се използва и за нападение. Всичко може да бъде покварено и с всяка сила може да се злоупотреби. Затова бях готов да отнеса тайната си в гроба, но не и да я споделя с неподходящия човек. Но съм сигурен, че с теб няма да сгреша.
Колхадон изведнъж млъкна, а живите му очи замряха, втренчени неподвижно в една точка. От гърдите му се подаде острият връх на копие и той бавно се свлече на пода, протягайки ръка към Алгира. Зад него зашеметеният войник се беше свестил и сега ревна с пълно гърло:
— Затворникът бяга!
— Старият баща… на тримата сина… ще ти покаже… входа… — Старецът вече не можеше да говори, устата му се пълнеше с кръв от пронизаните му гърди. Алгира бе доловила последните мисли на угасващото му съзнание. Обикновено усещаше само емоциите от хорските умове и различаваше едва отделни откъслечни образи. Но този път чу думите на стареца толкова ясно и отчетливо, сякаш четеше съзнанието на Риналу.
Тежката порта на кулата с трясък се разтвори и през нея заприиждаха войници. Пътят й за бягство беше отрязан. Алгира се затича нагоре по витата стълба, по която беше дошла. Един поглед, хвърлен през тясно прозорче в кръглата стена, й разкри ужасяващата гледка на бързо изпълващият се с копия и брони площад. Тя продължи да се изкачва, и като събори някакъв дремещ страж, се озова на малка площадка на върха на високата сграда. Шумът, който я преследваше отдолу, не предвещаваше нищо добро. Трябваше да се маха веднага. Драконът обаче никъде не се виждаше.
— Ри-и-и-и-н! — пронизително изпищя мисълта й, призовавайки съзнанието му. — Рин, къде си?
Мракът й отговори с тихия плясък на нощни криле:
— Тук съм. Но няма къде да кацна. Скачай!
Първите войници вече подаваха върховете на оръжията си през тясната таванска вратичка, а тя нямаше къде повече да бяга. Момичето едва различи тъмния силует на прелитащия покрай кулата дракон. Хвърли се върху него, но не прецени добре скоростта му и се хлъзна по гладкото люспесто тяло. Ужасена полетя надолу, към покрития с камъни площад.
Остър писък раздра тънкото було на тъмнината. Някъде в нощта пронизително крещеше жена. Алгира с изумление установи, че чуваше собственият си вик, отразен от грубо дяланите плочи на бързо приближаващият се площад. Но нямаше да успее да се разбие върху тях. Чули крясъка й, войниците погледнаха нагоре и вдигнаха срещу нея дългите си копия.
Краят на гъвкавата драконова опашка се уви около крака й, и тя увисна под масивното тяло на Риналу като уловена на въдица рибка. Той беше проследил падането й и сега бързо се отдалечаваше от смъртоносната кула с всеки мах на мощните си криле.
— Защо си сама? Не трябваше ли да доведеш още някой със себе си? — незаинтересовано се осведоми той.