— Да, трябваше, но нещата малко се усложниха. Бягай сега!
— Нещата винаги се усложняват, когато са замесени хора! — недоволно промърмори той. — Цяло чудо е, че си невредима. Изобщо не трябваше да идваме.
Алгира виновно мълчеше и мислеше за смъртта на стареца.
В нощта се надигна тих вятър. После полека се усили. Като грижлив и опитен пастир той поведе на изток стадото си от облаци. Към далечния хоризонт, където ги очакваха нови и по-богати пасища. Луната най-накрая успя да изгрее, след като така дълго се беше готвила за тържествената си поява на небето. Звездите ярко блещукаха, очаровани от блясъка й.
Някъде в смълчания град Салдемир гледаше след отдалечаващият се крилат силует. Когато за миг контурите му се откроиха отчетливо на фона на голата луна, къпеща се безгрижно в нощта, войнът замислено потърка брадата си и едва чуто прошепна:
— Виж ти! Значи все пак не е излъгала. Наистина има дракон.
Риналу се приземи в края на една малка горска поляна, близо до криволичещо бистро поточе. Когато Алгира се изправи на крака, леко олюляваща се от скорошните си премеждия, той се завъртя около нея, като критично я оглеждаше от всички страни:
— Имаш ли нещо счупено? Налага ли се да плача? Знаеш, че не обичам…
Вещицата едва намери сили да се усмихне. Сълзите на дракона се бяха оказали лечебни, но за съжаление дори те не можеха да излекуват зейналата в душата й рана от смъртта на Колхадон.
— Добре съм, не се тревожи за мен. Един добър човек загина днес. А аз не успях да му помогна. Това ме гнети, но не можеш да ми помогнеш.
— И сега какво?
Момичето се замисли за миг, после плахата й усмивка стана по-уверена, а очите й грейнаха от щастие:
— Утре с първите слънчеви лъчи тръгваме към вулкана Белманди. Там имаме малко работа и после сме свободни. Обещавам!
— Предполагам, че няма начин да те разубедя? — тъжно въздъхна драконът.
— Човекът живя и умря, за да сподели с мен своята тайна. Не мога да не уважа последната му воля.
Легнал на хладната земя до вещицата, Риналу внимателно я закри с крилото си като голяма жива палатка. Така той я пазеше както от нощния студ, така и от дебнещите в тъмнината хищници. Воят им се разнасяше някъде далече, но те не се осмеляваха да приближат.
Върхът на вулкана се губеше високо в облаците. Може би затова Риналу и Алгира не забелязаха веднага огромната тъмна канара, която се откъсна от мястото си и бавно пое по стръмния склон. Но не се изтъркаля надолу, както можеше да се очаква от една мъртва скала, а лениво тръгна нагоре към ръба на кратера. Еднакво невярващи, драконът и вещицата впериха погледите си в нея, като се опитваха да проумеят невероятната гледка. Очите им не ги лъжеха, каменната грамада наистина се движеше. Но не беше каменна, а жива, защото нещото в горната й част, което приличаше на глава, се завъртя след тях, за да проследи полета им. Късите, но много широки крака, подобни на разклонени в долната си част дънери, без труд поддържаха гигантското тяло на нерфолд. Алгира го разпозна по описанието на Салдемир — гротескна кръстоска между оживяла скала и вкаменено дърво. Какво ли диреше сам толкова на юг?
Чудовището беше значително по-голямо от къща, приличаше повече на малък замък. Агресивен замък, който мразеше всичко живо и копнееше за смъртта му. Момичето се почувства в безопасност високо горе, на крилете на летящия си приятел. Но се зачуди какво ли би било да срещне нерфолда в битка на земята, както войнът й беше разказал.
Огромната канара недоволно изгледа прелитащия покрай нея дракон, след това внезапно изскубна една от четирите си ръце. Крайникът се изправи и заостри, като заприлича на грамадно копие с размерите на малко дърво. После нерфолдът го запрати с голяма сила след двамата, които го бяха раздразнили. Риналу се усмихна презрително и направи остър завой надясно, но летящото живо оръжие го последва. Драконът се стрелна наляво в безуспешен опит да се отскубне от повратливия си преследвач. Разстоянието бързо намаляваше. В последния момент Риналу се устреми към небето и започна да набира височина. И едва тогава копието загуби скорост и желание да продължава гонитбата. Омаломощено се насочи към очакващото го на земята чудовище, което го улови във въздуха с неподозирана за размерите си ловкост. После нерфолдът отново го хвърли след тях, изтръгна още една от ръцете си и ги замери и с нея.
Алгира едва смогваше да се задържи върху седлото на дългата шия на Риналу. Той бясно редуваше десни и леви завои, издигаше се стръмно нагоре или стремглаво се гмуркаше надолу. Земята и небето се завъртяха в някакъв безумен танц, като постоянно сменяха местата си. Погледът на младата вещица вече не успяваше да различи нищо, а ушите й пищяха от бързите промени на височината. Смутен и недоволен от развоя на събитията, драконът реши да опита нещо ново. Той се издигна над хребета на вулкана и се спусна в кратера. Когато полетът му се стабилизира, момичето успя да разгледа ширналото се под тях изумрудено езеро. В продължение на стотици години гигантската каменна купа се бе пълнила с дъждовна и ледникова вода, която нямаше къде да избяга.