Макар и съвсем мимолетен, допирът на ръката й имаше последствия. Тайнственото творение се озари от мека светлина, която изтръгна от тъмнината грубите скали наоколо. В главата на вещицата се разнесе тих и спокоен глас. Не, това не беше глас, а нечие ярко съзнание, което се докосваше до нейното. Протегната в мрака ръка, която я поведе нанякъде. И тя я последва без да се противи.
Пирамидата я учеше на търпение и себепознание. Учеше я как да слуша и как да възприема живота около себе си. Как да отвори съзнанието си за света и как да управлява света със съзнанието си. Разказа й за сили, които я ужасиха. И разкри пред нея възможности, които я удивиха. С магията можеше да лекува и да наранява. Да защитава и да убива. Всичко зависеше от нея, от нейните решения и действия. И тази власт да се разпорежда със съдбите на толкова много хора изведнъж я ужаси. Почувства се дребна и недостойна, с нищо незаслужила такава сила и отговорност. Едва сега разбра думите на Колхадон и това, което старецът беше поискал от нея. И осъзна, че той бе издъхнал пред очите й, недочакал нейното обещание.
Тя долепи една до друга двете си ръце, обърнала леко присвитите си длани нагоре. Сякаш държеше мъничко и много нежно цветче в тях. Защото колебливото, трепкащо пламъче на магията, която вещицата се опитваше да призове, беше крехко и деликатно като живо и плашливо животинче. Алгира издиша дълбоко, като се опита да изчисти главата си от всякакви мисли. Не беше трудно, майка й отдавна я беше научила как се прави. А може би още при раждането й беше предала тази способност с кръвта си? Или пък по-късно — с млякото си? Младата вещица се замисли дали контролът над магията не се корени именно в умението да слуша и да говори със съзнанието си?
Между събраните й длани неуверено се появи малко синьо кълбо. То беше почти прозрачно и слабо светеше в мрака на пещерата. Сиянието му потрепна няколко пъти и беззвучно се стопи, отстъпвайки път на тъмнината. Алгира упорито присви устни и го повика отново. Този път сферата от синя светлина беше по-плътна и се задържа доста по-дълго. Поддържането й обаче беше изтощително.
— Получава се… Трябва само… Не разбирам защо… А, да, ясно… — мърмореше тихо младата вещица с поглед, забит в загадъчния камък пред себе си.
Под гладката като вода повърхност на пирамидата се криеше безбрежен океан от знание, от който тя едва бе гребнала с шепа. Изведнъж проумя, че това далеч не бе всичко, което магическият предмет имаше да предложи. Беше по-скоро началото, първият от много уроци. Малка стъпка от дългия път на познанието, който й предстоеше да извърви. А може би беше изпитание, което трябваше да провери пригодността й? Да отсее достойните от неподходящите?
Мислите на Риналу нахлуха в широко отвореното й съзнание:
— Съжалявам, че те прекъсвам, но дали не би могла да побързаш малко? Оказва се, че нерфолдът изобщо не гори. И започвам да се уморявам да бягам от летящите му ръце…
Алгира припряно дръпна гладкия камък. Искаше да го вземе със себе си, за да изучи тайните му. Но се оказа, че не може да го помръдне. Дали защото беше твърде тежък, или понеже бе здраво закрепен за скалния под, той упорито отказваше да напусне пещерата.
— Пак ще дойда! — обеща твърдо вещицата.
— Ще те чакам — простичко й отвърна пирамидата.
Обратният път беше много по-лек, сега момичето знаеше, че може да преплува подводния тунел. Веднъж вече го беше направила. Излезе от водата и се изтръска колкото можа. После прибра лъка и колчана си, които бе оставила на брега, и седна на една ръбеста скала. Не й се наложи да чака дълго. Огромна бледа сянка се спусна към нея от облачното небе.
Алгира се отправи към дракона, цялата мокра и сияеща от щастие. Изгаряше от нетърпение да сподели тайните на магията:
— Рин, няма да повярваш какво научих, невероятно е! Искаш ли да ти покажа? Ама разбира се, че искаш, гледай сега!
— Ще ми показваш после, сега е време да се махаме! — охлади той ентусиазма й.
Момичето обидено нацупи устни, внезапно спомнило си нещо:
— Ти ме изпусна!
— Не съм те изпускал! — смутено пристъпи от крак на крак Риналу, докато погледът му я отбягваше. — Пуснах те във водата, защото не исках да пострадаш. Само щеше да ми пречиш да се бия с нерфолда.
— Ами ако той те беше убил? Как щях да се измъкна от тук без теб?
Драконът внимателно издиша към нея струя от най-студения си пламък и я обгърна с него. Само след миг мокрите й дрехи и развялата се като знаме коса бяха съвсем сухи. Алгира кимна с благодарност и обгърна врата му, за да се изкатери към очакващото я седло. После обезсилена се отпусна в него.