— Предлагам да минем от другата страна на кратера, за да заобиколим нерфолда — каза тя, докато Риналу издигаше нагоре.
Въздухът над далечния хребет на вулканичния кратер беше чист и ясен, изпълнен с довяван отнякъде аромат на борова смола. Ниското утринно слънце беше започнало да разчиства облаците и мъглите, макар че все още не успяваше да наложи властта си навсякъде. Острите зъбери хвърляха дълги и тежки сенки, в които се спотайваше невидима опасност.
Едва напуснали гигантската купа на вулканичния връх, драконът и спътничката му бяха нападнати от втори нерфолд. Той беше по-малък, но и по-подвижен от първия, а запратените от него ръце летяха по-бързо.
Риналу се извиваше бясно, опитвайки се да се изплъзне от преследващите го живи копия. Те преградиха пътя му към откритото небе и го принудиха да се снижи към стръмния външен склон на кратера. Вниманието на дракона беше изцяло погълнато от тях. Затова, когато Алгира видя новата заплаха, тя не направи нищо, с което да наруши концентрацията му.
За целия си кратък живот момичето нито веднъж не беше виждало нерфолд, доскоро даже не бе чувало това име. А сега за няколко часа срещна три и кой знае колко ли още се навъртаха наоколо. Сякаш някаква невидима сила ги привличаше към кратера, в който беше скрита магическата пирамида. Това едва ли беше случайно. Ами ако тъкмо загадъчният предмет беше причината те да са тук? Ако тъкмо до него се опитваха да стигнат през непроходимите склонове на вулканичния кратер? Каква ли можеше да е връзката между тях?
Третото чудовище запрати след тях само една от ръцете си, но тя беше огромна. Тежкото острие ги приближаваше от дясно и нищо не можеше да го спре. В отчаянието си вещицата вдигна длан и за един кратък миг между два удара на сърцето успя да призове магията. Почувства как тя преминава през тялото й като живителна влага през сухото чакълесто русло на пресъхнала река. Слабата й човешка ръка вече не беше нейна. Беше просто инструмент, през който се изливаше някаква ужасяваща чужда мощ. Животът й не беше неин, защото беше разменна монета в сделка за живота на дракона. Жизнената й сила беше цената, която магията изискваше за помощта си. И Алгира я плати без да се колебае. Точно преди живото копие да прободе смъртоносно Риналу, на пътя му се изпречи непробиваема стена, изтъкана от бледосиня защитна магия.
Драконът изненадано погледна към дясното си крило, доловил тихия тътен, който се разнесе някъде откъм гърба му. Отдъхна си с облекчение, когато видя вещицата на седлото, но веднага след това тревогата му се засили. Главата й беше клюмнала безсилно надолу, а дългите й червени коси се мятаха в безпорядък пред лицето. Изглеждаше сякаш просто е заспала, но Риналу знаеше, че не беше. Защото вече не чувстваше съзнанието й в своето. Не чуваше бодрия й глас и закачливия й смях. За първи път откакто я беше срещнал, той беше останал напълно сам.
С отчайваща яснота осъзна колко се беше привързал към нея и колко щеше да му липсва, ако нещо й се случеше. Плавно кацна в подножието на угасналия вулкан, далече от обсега на летящите ръце на нерфолдите. Внимателно изсипа момичето на земята, като я подпираше с крилото си, доколкото можеше. Тъничкото й тяло лежеше неподвижно, без всякаква следа от живот. Риналу се опита да пророни поне една сълза, но не успя, защото тревогата беше пресушила очите му. Пък и не вярваше това да помогне, защото тя не беше наранена. Нямаше дори драскотина, но нещо вътре в нея не беше наред.
Нямаше нищо, което би могъл да направи. Но се сети кой можеше. Лечителят и конят му бяха ранени. Едва ли бяха успели да се отдалечат много от мястото на вчерашната им среща. А Риналу имаше много добра памет за места. И дори още по-добра — за миризми. Все пак беше ловец. Сграбчи безжизнената Алгира в ноктите си и бързо се издигна.
Драконът се появи изневиделица от ясното небе, внезапно и неочаквано като лятна буря. Човекът ужасено се опита да избяга, но крилатото чудовище прегради пътя му за отстъпление с опашката си. Вперил поглед в грамадния звяр, лечителят не я видя и се спъна в нея. Озова се на земята, а гигантската глава се надвеси над него. Това бяха последните мигове от окаяния му живот. Когато смъртта благосклонно се забави, мъжът неуверено приседна и неразбиращо изгледа затворената муцуна на Риналу. Тя леко, но настоятелно побутваше безволево отпуснатото тяло на вещицата.