— Искаш от мен да се погрижа за господарката ти? — Лечителят посочи въпросително с ръка първо към себе си, после към Алгира.
Риналу кимна утвърдително и бавно отстъпи назад, като не изпускаше човека от поглед. Крилете му нервно потрепваха, а опашката му се стрелкаше наляво-надясно. Но само някой, който го познаваше достатъчно добре, би могъл да разбере колко беше уплашен.
Лечителят допълзя до момичето без да се изправя и постави ръка на челото й. Отвори клепачите на едното й око и разтревожено го огледа.
— Така, така. Да видим? Не се притеснявай, тя е в добри ръце. Ще я излекувам, ще видиш… Нищо работа… — Той се опитваше да успокои дракона, но повече се опитваше да успокои себе си. Изобщо не искаше да мисли каква щеше да бъде съдбата му, ако не успееше да спаси младата вещица.
Дишането й беше съвсем плитко, а пулсът едва се напипваше на тънката й китка. Лечителят обаче се притесни повече от това, че зениците й не се свиваха от светлината. Той няколко пъти засенчи слънцето с длан и после го остави да блесне върху лицето й. Видимо недоволен от липсата на реакция, мъжът свали на земята голямата торба, която носеше на гърба си. Бръкна вътре с две ръце и след кратко ровичкане извади малка дървена кутийка. Отвори капачето й, украсено с два преплетени червени символа, и гребна от съдържанието й с върха на нокътя на малкия си пръст. Сбърчи недоволно носа си от силната миризма и размаха пръста с лекарството пред лицето на Алгира. Първо по-бързо, после по-бавно. Когато това не даде резултат, го набута в дясната ноздра на момичето.
Изпънал дългата си шия, Риналу следеше всяко негово движение. Когато тялото на приятелката му се разтресе от спазми, той раззина устата си и нададе тих, но много дълбок гърлен рев. Алгира отвори очи и след миг блуждаещият й поглед спря върху дракона. На лицето й се изписа болезнена усмивка и тя протегна ръце към него, а той сякаш пощуря от радост. Изплези огромния си грапав език и понечи да я оближе, а тя едва успя да го спре с немощен още жест. Драконът с лекота щеше да свали кожата от лицето й, ако го беше оставила.
— Благодаря ти! — дрезгаво промълви Алгира.
— Няма за какво — едва успя да изрече лечителят, докато й помагаше да се изправи. — Драконът ти ме остави с впечатлението, че се боря за спасението не на един, а на два човешки живота.
Алгира се усмихна лъчезарно, докато бледото й лице бавно възвръщаше нормалния си цвят:
— Той не е мой. Или поне не повече, отколкото аз съм негова. Ние сме приятели. — Тя ласкаво погали Риналу по гърлото, докато драконът безуспешно се опитваше да се увие около нея като змия.
— Ти си приятел… с дракон? Мислех, че си го покорила с някаква магия?
— В известен смисъл е точно така. Защото на света няма по-могъща магия от приятелството и любовта. Какво се случи с мен?
— Беше в безсъзнание. Почти не дишаше. Беше доста близо до състояние, от което никой не би могъл да те върне. Това се получава най-често при силен удар по главата, затова огледах внимателно твоята, но не намерих следи от травми.
— Какво друго би могло да е? — тя се наведе, за да му помогне да прибере разхвърляните кутийки и снопчета билки обратно в торбата. Олюля се и щеше да се озове обратно на земята, ако той не я беше подхванал.
— Понякога, много рядко, млада и неопитна вещица надценява магическите си умения и се оказва неподготвена за последствията — криво се усмихна лечителят, после някак между другото попита:
— Какво стана с Колхадон, успя ли да го намериш?
Ведрото допреди миг лице на Алгира внезапно посърна. Тя виновно наведе глава:
— Не, съжалявам. Издъхна в ръцете ми и нищо не можах да направя.
После се усмихна едва забележимо:
— Но успях да спася тайната му. Ето, виж!
Тя протегна напред ръката си и създаде малко, но стабилно кълбо от защитна магия пред изправената си нагоре длан. Лечителят го изгледа възхитен, докато отблясъците от бледосиньото сияние танцуваха по лицето му. След това извика ужасено:
— Спри веднага, глупачке! Твърде слаба си за това, то едва не те е убило преди малко…
— Щях да загина не защото бях слаба, а защото не знаех колко изтощителна може да е магията. Сега вече знам и мога да преценявам кога да спра.
Риналу не хареса крещенето. Пастта му, подобна на пещера пълна с блестящи бели сталактити и сталагмити, се разтвори над лечителя. Човекът замръзна на място и погледна умолително Алгира:
— Но аз ти помогнах, спасих те… Би ли накарала чудовището си да се отдръпне малко?
— Не мога да го накарам да направи каквото и да било. Но мога да го помоля и да се опитам да го убедя. Той е разумно същество като теб и мен и има не по-малко силна собствена воля. А когато си науми нещо, инатът му е по-голям дори от моя. Но аз такъв си го харесвам — и Алгира почеса Риналу отстрани на главата, точно до огромното му жълто око.