— Какво знаеш за магията и вещиците? За мен самата това е нещо ново — с лека тревога призна тя.
— Ами всъщност ти си първата, която лекувам. Имаш късмет, че веднъж друг лечител спомена за състояние, подобно на твоето. От него разбрах какво се прави в такъв случай. Добре, че носех от това лекарство. То се извлича от една рядка билка и е безценно. Предназначението му е съвсем друго… Значи наистина си вещица?
Алгира се завъртя игриво пред невярващия му поглед:
— Да, защо? Не приличам ли?
— Твърде красива си за вещица!
Риналу не разбираше нито дума от разговора между хората, пък и той не го интересуваше. Но внимателно следеше реакциите на Алгира, всяка промяна в стойката на тялото и изражението на лицето й. И когато момичето смутено потрепна и бавно се изчерви, той възприе това като покана:
— Нещо лошо ли каза? Сега вече може ли да го изям? От битката с нерфолдите и тревогите около теб ужасно огладнях!
Алгира не издържа и избухна в звънлив смях, а сключените й от удивление вежди се изправиха. Опита се да успокои ужасения и все още не смеещ да помръдне човек:
— Мъничкият Риналу ли те уплаши? Но защо, та той е толкова добър. И муха не би наранил, нали Рин?
Драконът разпери могъщите си криле и разтърси врата си. После кимна с триъгълната си глава:
— Така си е. За какво ми е да убивам мухи, та те не стават за ядене. Някои други неща обаче… — и той с въжделение погледна към добре охранения лечител.
3. Драконовото яйце
То лежеше кротко на голата скала, забравено от всички, никому ненужно. Ако беше живо, може би щеше да се обиди, но жестокият свят му беше спестил това огорчение. За да чувстваш, трябва да си жив, а малкото драконово яйце не беше. То носеше в себе си обещание за живот, пълен с надежди и разочарования, с щастие и мъка. Цял живот, събран в едно малко безжизнено камъче.
Яйцето нямаше спомени за майка си. Не знаеше коя беше тя, нито преди колко време го беше снесла. Но щеше да познае топлият й глас, галещ съзнанието му. Вече го беше чул веднъж и нямаше как да го сбърка. Не беше живо, но понеже беше драконово яйце не можеше и да умре. Можеше да чака хиляди години преди да се излюпи. И никой не знаеше колко време вече беше чакало. Вековете преминаваха покрай него без да го засегнат. Битки се печелеха или губеха, издигаха се или пропадаха в забвение цели империи. Лишено от нежните майчини ласки, скрито от топлите лъчи на слънцето, яйцето чакаше.
Някъде далече над него се разнесоха приглушени звуци на стържещ метал. Постепенно те станаха по-силни и като че ли започнаха да се приближават. Звънтящи удари отекнаха в скалите. Към тях се прибавиха човешки гласове. Първо едва доловими, после все по-ясно различими. Мъже се караха на някакъв си техен език. Спореха ожесточено за нещо и в един момент стигнаха до съгласие. Инструментите им заработиха още по-усърдно, насърчавани от някой и друг доволен възглас.
Прах, пясък и малки камъчета се посипаха върху драконовото яйце. Един по-голям камък тупна наблизо. Високо в свода на пещерата се появи малък отвор. За пръв път от много години слънчеви лъчи погалиха черупката му. Скоро към нежното им докосване се прибави и грубият алчен допир на нетърпеливи човешки ръце. Опитваха се да го събудят, но безуспешно. То щеше да откликне само на един зов. Само един глас можеше да го призове към живот. Когато времето беше подходящо и когато наоколо беше безопасно, майка му щеше да го повика. Само тя и никой друг.
Седнал в огромен пурпурен стол в просторния си кабинет, кралският съветник Хаймдес гледаше към ясното небе през решетките на прозореца. Мислите му се носеха надалече, там където бляновете и мечтите се превръщаха в план за действие. Той блажено се изтегна назад, потъвайки в мекото кресло. Нямаше проблем, с който да не може да се справи. Изковаваше реалността с желязна воля и безкомпромисна решителност. И нищо не можеше да го спре. Той вече управляваше тези земи и скоро властта му щеше да се разшири. След като прегазеше орките и варварите, след като удавеше бунтуващите се срещу властта му в собствената им кръв, господството му щеше да е пълно.
Ако само успееше да си намери и дракон… Съветникът беше като паяк, плетящ огромната си паяжина из цялата страна. Неотдавна мрежата му от съгледвачи и доносници беше трепнала от новината за открито драконово яйце. И много скоро той щеше да го притежава. Щеше да отгледа дракончето и да го дресира. Щеше да го превърне в огнен меч в могъщата си десница. С който да всява страх и да наказва непокорните. Да, очакваха го светли и славни дни. Хората щяха да треперят само от споменаването на името му. И което беше по-важното — децата им щяха да запомнят това име.