— Добро утро, Вещице. Драконът ти е в беда. Ако искаш да му помогнеш, ще трябва да ни придружиш.
Алгира не прие думите му на доверие, а веднага повика Риналу с обезпокоената си мисъл. Когато той не й отговори, тревогата избухна в нея като летен пожар в сухата степ.
— Ще почакаме да се върне! — каза тя неотстъпчиво. Беше готова на мига да се обгради със защитна магия, ако се опитаха да я нападнат. Но едва ли целта им беше да я убият, защото тогава не биха я чакали да се събуди. Искаха нещо от нея. Тя не вярваше, че ги интересува съдбата на дракона. Навярно целяха нещо друго, но като не им се подчини, тя искаше да провери какви точно са дадените им нареждания спрямо нея. Отдъхна си малко, когато капитанът уважително кимна, тропна по земята с металните подметки на ботушите си и се върна обратно при хората си.
Вещицата предпазливо разпростря съзнанието си наоколо като тънка неуловима мъгла. Докосна се до умовете на мълчаливите бойци, но там не откри нищо друго, освен категоричната заповед да я съпроводят без да я нараняват. Когато слънцето се издигна в небето, тя реши, че няма смисъл да чака повече. Приближи се до неподвижните като каменни статуи войници, а те се изправиха и я поканиха да ги последва. Конете им бяха вързани наблизо. Ездачите умело яхнаха своите, а на нея предложиха стройна снежнобяла кобила с майсторски изработено седло. Момичето недоверчиво я възседна, очаквайки всеки момент да се озове на земята.
Алгира никога дотогава не бе яздила кон. Това беше привилегия, запазена само за благородниците и кавалеристите, а тя не беше нито едното, нито другото. Остана възхитена от животното, което бяха довели специално за нея. То пристъпваше меко и елегантно. Дресираната му походка изобщо не можеше да се сравни с грубото тръскане от тежките стъпки на Риналу. Но само при мисълта за дракона една малка сълзица изби в ъгълчето на окото й. Нямаше нищо, което не би дала, за да почувства отново под себе си твърдият му и неравен ход.
Яздеха по-скоро тържествено, отколкото бързо. Войниците бяха обградили момичето от двете страни в почетен кордон. Лъчите на невидимото слънце с мъка си пробиваха път през плътните дървесни корони. Изтощени от дуела си с гъстите клони, пратениците на светлината уморено полягаха на меката дъхава трева. В късния следобед златистият покров на вековния лес започна постепенно да оредява. После внезапно свърши, а тесният павиран път се изви нагоре по полегатия склон на един самотен хълм. На върха му беше построен огромен дворец, издигащ се сякаш до самото небе. Островърхите му позлатени кули блестяха ярко на слънчевата светлина. Някои от тях бяха съединени с ефирно изглеждащи мостове, които приличаха на каменни дантели. Лекият вятър си играеше с многобройните знамена, като ту ги развяваше, ту ги оставяше да увиснат безволно за миг, преди отново да ги подхване.
Замъкът беше колкото красив, толкова и непристъпен. Високите му крепостни стени бяха обградени от широк ров, пълен с жабунясала вода. Масивният дървен мост, по който влязоха в крепостта, се вдигна веднага след тях, пораждайки в Алгира усещането, че е дълбоко уважавана затворничка. Това чувство се засили още повече, когато поискаха от нея да им предаде оръжията си, уверявайки я, че тук е в пълна безопасност. Капитанът я поведе по пищните стълбища и декорираните със златни орнаменти коридори на двореца. Дебели килими заглушаваха стъпките им, а по стените висяха щитове и изумително красиви картини и гоблени, изобразяващи ловни и бойни сцени.
Всички срещнати се отнасяха с нея като с кралица. Придворните дами я обгърнаха с внимание и любезности, които й бяха непривични. Изкъпаха я в сияйна перлена вана, пълна с топла вода и благоуханни масла. Облякоха я в разкошни снежнобели дрехи, които свободно се спускаха по тялото й. Нахраниха я с блюда, каквито никога преди не бе вкусвала. Храната беше радост за очите, наслада за обонянието и пиршество за небцето. Но във всеки жест и поглед, във всяка протегната ръка и изречена дума, Алгира усещаше мъката на хората по без време починалата им кралица. А сърцето й се свиваше от тревога за Риналу, въпреки топлите грижи и изисканото великолепие.
Как ли не се опита да ускори срещата си с човека, който знаеше какво се бе случило с дракона? Все така протягаше съзнанието си към това на Риналу и все така той мълчеше. Момичето още не знаеше защо беше тук и какво щяха да поискат от него в замяна на помощта си. Тя надничаше в главите на хората около себе, сякаш прелистваше страниците на книга. Мислите им бяха заети с дребните ежедневни грижи, а под тях уплашени се криеха плаха надежда и уморена любов. Но никой не знаеше нищо за летящи чудовища. Скоро й пожелаха лека нощ и я оставиха сама в огромна стая със спускащ се от тавана полупрозрачен балдахин. Алгира се въртеше, мяташе и потъваше в огромното пухесто легло, а сънят все не идваше. Тази нощ вещицата спа малко и неспокойно.