Едва сега Алгира осъзна, че чуваше думите, но не достигаше до съзнанието на Съветника. Неволно се замисли дали всички владетели не носеха корони, за да защитават умовете си от чуждо влияние.
— Короната Ви също е много красива. Но аз исках да питам за дракона…
Хаймдес я прекъсна доста грубо и нетърпеливо:
— Имам нужда от помощта ти, вещице.
Тя настръхна под тежкото си хермелиново наметало:
— Тук съм единствено заради дракона си!
— Ще стигнем и до него. Но понеже съм домакин, нека започнем с моя проблем. С немалки усилия успях да се сдобия с едно драконово яйце. Но въпреки упоритите опити на много хора, изкусни в различни занаяти, то отказва да се излюпи. Какво ли не пробваха — поливаха го с вино и мед, нагряваха го, горяха го. Една от твоя вид дори му баеше някакви заклинания. Но аз все още притежавам просто един безполезен камък, при това — доста скъп. Затова си помислих, че човек като теб, който може да чува мислите на хората и да говори с драконите, би могъл да се справи там, където другите се провалиха.
— Какво точно искаш от мен? — захвърлила всяка любезност сви безразлично рамене Алгира.
— Трябва да ми помогнеш. Да убедиш дракончето да се излюпи от яйцето и да го накараш да ми се подчинява. Давам ти един ден за размисъл и после очаквам отговора ти.
— Искаш от мен да сложа огнено оръжие в ръцете ти? Да ти дам още повече сила и власт, за да държиш хората в подчинение? Да ти помогна да поквариш още едно чисто сърце и да изпълниш със злоба и омраза още една невинна душа? Не, не ми трябва цял ден. Отговорът ми е готов още сега, но няма да ти хареса.
Зъбите на Съветника изскърцаха гневно:
— Помисли малко, преди да ми отказваш. Нямаше да те моля, ако не разполагах със средство, с което да те накарам да ми помогнеш. Държа в ръцете си живота на някой, който ти е много скъп.
— Всички хора, които бяха близки до сърцето ми, са отдавна мъртви. Някои от тях — по твоя заповед. Нямаш нищо.
— Не съм казал, че е човешки живот.
Вещицата трепна, сякаш прободена от стрела.
— Ти си бил! Какво си му направил? Отвратително изчадие, какво си направил на дракона ми?
— О, добре е, нищо му няма. Но дали и кога ще се срещнете зависи само от теб. Дали ще живее, или ще умре в ужасни мъки, докато хората ми го мушкат, кълцат и режат — решаваш ти. Пак те питам, тук и сега: ще ми помогнеш ли? Ще направиш ли това, което искам от теб?
Алгира едва сдържа напиращите в очите й сълзи. Не можеше да си позволи да покаже слабост, трябваше да бъде силна.
— Ако дори една люспичка падне от главата му, ще отприщя магията си и ще те размажа като муха. Нито многобройните ти войници, нито скъпата ти корона ще те спасят. Дори не ми трябва магия, с нокти ще издера очите ти!
Всички в залата притихнаха, а стражите с тих, но отчетлив звън застанаха между вещицата и Съветника. Трима от тях отрязаха пътя й към изхода, а няколко телохранители издигнаха щитовете си пред Хаймдес. Стрелците опънаха лъковете си и една дузина стрели се насочиха право в задъхано туптящото й сърце. Тя бавно овладя гнева си, а свитите й пръсти, забити до болка в дланите й, леко се отпуснаха. Тръсна глава и няколко кичура огнена коса, освободили се от сложната прическа, покриха пламналите й бузи.
— Твоя затворничка ли съм?
— Не, разбира се, че не. Свободна си да си тръгнеш, когато пожелаеш. Но съм убеден, че няма да го направиш, преди да научиш това, заради което дойде. Нямам полза от теб, ако те държа тук против волята ти. Можеш да ми помогнеш, единствено ако решиш, че го искаш. Затова хората ми те обсипаха с такова внимание и разкош. Надявах се изтънчената обстановка, дрехите, бижутата и времето, прекарано при нас, да те направят по-сговорчива. И все още се надявам.
Съветникът махна с ръка към войниците си и те отново заеха предишните си места, демонстративно оставяйки пътя за бягство открит. Той добре знаеше, че Алгира не би могла да си тръгне. Тя го изгледа продължително, търсейки в очите му някакъв признак на жал или състрадание. Но там имаше само стоманеносива жестокост. Последната следа от човечност, останала у Хаймдес, лежеше удавена на дъното на безкрайно дълбока бездна от властолюбие, омраза и страх. Нямаше изход. Можеше да спаси Риналу само като погуби себе си. Като помогне на Съветника да се сдобие с ужасяващо оръжие, което той без съмнение щеше да използва, за да подчинява и убива. Но ако допуснеше дракона да загине, тя щеше да загуби частица от душата си. И цял живот нямаше да може да си го прости. Защото вината за смъртта му щеше да е нейна, и само нейна. Риналу представляваше интерес за Съветника единствено като инструмент, с който да бъде сломена волята й. Сърцето на вещицата беше изпепелено от мъка, но тя съобщи решението си с безизразен глас: