— Донесете ми яйцето. Искам да го видя и да говоря с него.
Сякаш едва дочакали думите й, в залата се появиха две жени. Те стъпваха толкова леко и грациозно, че сякаш плуваха над пода. Носеха голяма червена възглавница, върху която спокойно си почиваше драконовото яйце. Цялото това внимание вероятно беше чисто ритуално. Доколкото беше известно на Алгира, на света не съществуваше сила, способна да унищожи яйцето. Може би някаква магия би могла, но вещицата не познаваше такава.
Тя протегна ръце към облия камък, който от векове беше затвор за малкото огнедишащо създание. Лесно достигна до дремещото му съзнание. То се интересуваше единствено от майка си и само с нея искаше да говори. Алгира го увери, че ще направи всичко възможно да я открие. Нямаше начин да накара неродения още дракон да напусне уютната си черупка. А и Риналу никога не би й простил, ако платеше такава цена за свободата му.
Ситуацията изглеждаше безизходна. Правилата на играта бяха срещу момичето. Но какво пък, ако това беше начинът да спаси приятеля си, тя щеше да я играе. Никой не знаеше за драконите толкова, колкото знаеше тя. Хората трябваше да приемат на доверие това, което тя им кажеше, защото нямаше как да го проверят. А Алгира знаеше, че лъжата се крие най-добре между няколко истини. И скоро имаше първите частици от нещо, което наподобяваше малко на план. Още суров и недооформен, но може би щеше да свърши работа. Или поне да й даде време да измисли нещо по-добро.
Вещицата се обърна към Съветника с хладно презрение:
— Добре, ще ти помогна. Но трябва да знаеш, че дракончето ще се отзове само на гласа на майка си. И няма никакъв начин да го заблудя, че това съм аз.
— Каза, че ще ми помогнеш, но не ми даваш нищо?
— Не съм свършила. Имам идея, но ще ми трябва друга жена, с много особено устроено съзнание. С нейна помощ смятам да изиграем една малка сценка. Ще се опитам да убедя яйцето, че тя е майка му, но е много болна и слаба, и не може да говори. То ще усеща съзнанието й, но няма да успее да общува с нея, защото тя все пак не е дракон. А аз ще играя ролята на посредник между тях, като се преструвам, че му предавам това, което тя ми казва. И дано то ми повярва и реши да се излюпи.
Планът й си имаше своите пропуски и недостатъци и не беше особено убедителен. Но стъпваше на няколко добре известни факти за драконите и Алгира се надяваше, че ще успее да заблуди Съветника поне за малко. Той обаче я погледна с подозрение:
— Откъде да знам, че мога да ти вярвам?
— Защото искам да си получа обратно дракона. Невредим, ако е възможно. И щом за целта се налага да ти помогна — така да бъде.
Строиха пред нея всички придворни дами и вещицата започна да ги проверява една по една. Гледаше в очите им, преценяващо плъзгаше пръсти по оформените им в съвършени прически коси. На една дори погледна зъбите, но се уплаши да не преиграе. Всъщност просто се преструваше, защото знаеше, че не ще открие между тях тази, която търсеше.
— Никоя от тези не е подходяща. Нямате ли други момичета, по-обикновени. Не такива, които целия си живот са прекарали в двореца. Искам селски деца, от малки свикнали с мириса на гората, мокрени от дъжд и нощували на открито. Търся свободното съзнание на същество, живяло дълго време сред природата. Толкова ли е трудно да го разберете?
Надменното поведение не й беше присъщо. Тя с мъка задържаше пред лицето си маската на жестока и могъща повелителка, защото такъв беше образът, който Съветникът и хората около него очакваха да видят. Всички те, дори и Хаймдес, бяха свикнали да се подчиняват на властни и волеви натури. И ако искаше да има някакъв шанс, Алгира трябваше да се превъплъти точно в такъв човек.
Показаха й прислужнички, шивачки, камериерки и готвачки, но тя отново не одобри никоя. Дъщерята на коняря изглеждаше подходяща, но вещицата отхвърли и нея.
— Има няколко жени в затвора, но те едва ли ще ви свършат работа… — започна плахо един чиновник от свитата на Съветника, но Алгира го прекъсна:
— Аз ще преценя това. Доведете ги тук, искам да ги видя!
Младата вещица надменно вирна нос и заразглежда красивите фрески по тавана. После обиколи цялата зала, наслаждавайки се на късния есенен пейзаж навън. Позлатените от последните листа стволове придаваха на дърветата кралски вид. Голите им върхове се полюшваха леко и разказваха някаква приказка, стара като света. От цялата гора лъхаше усещане за свобода, така опияняваща и примамваща, че Алгира неволно посегна с ръка към един от многобройните прозорци. Те бяха обезопасени с дебели метални решетки, здраво зазидани в стената. Момичето не погледна никого, докато пред нея не се подредиха шест окаяни създания, облечени в дрипави дрехи и покрити с пепел и кал. Тя ги изгледа с престорена погнуса. После започна да влиза в съзнанията им едно след друго.