— Ще ти помогнем, разбира се! Само кажи как?
Откъм двореца се разнесе звън на метал и чаткане на копита. Войнът с тревога погледна към все още вдигнатия мост, зад който вече се събираше хайка.
— Ще те преследват, нали знаеш? — опита се да я предупреди той.
— Дали знам ли? Разчитам на това! — усмихна се загадъчно Алгира.
Като се забавляваше с недоумението на Салдемир, тя се помъчи да му обясни:
— Аз дойдох в двореца и останах при Съветника доброволно. Той не ме държеше насила, а чрез заплахата за живота на Риналу. Можех да си тръгна по всяко време и никой нямаше да ме спре. Или поне така твърдяха. Затова когато изведнъж побягнах, това би могло да означава единствено, че…
— …вече си разбрала къде крият дракона и по-нататъшният ти престой става безсмислен? — досети се Салдемир.
— Така че сега ще се опитат да ме заловят заедно с яйцето, защото си мислят, че знаят къде отивам! — театрално разпери ръце Алгира.
— Но доколкото разбирам, ти все още не знаеш?
— Нямам никаква представа! — звънна непринуденият й смях. — За съжаление не мога да долавям чуждите мисли отдалече и не успях да науча къде го държат. Но работата е там, че не ми е и нужно. Достатъчно ще е само да последвам преследвачите си. Защото те са убедени, че съм поела към дракона, който техните съмишленици пазят някъде наблизо.
— И така ще те отведат право при него, нали? — ликуващо се намеси в разговора Лиандра.
Салдемир погледна Алгира с уважение:
— Умението ти да градиш планове значително се е подобрило след последната ни среща. Дано никога не ми се наложи да се бия срещу теб.
— Всъщност исках да те помоля да се биеш заедно с мен. Войниците, които Съветникът ще изпрати след мен, ще се присъединят към онези, които пазят Риналу. А аз използвах цялата си магия, за да избягам от двореца, и няма да се справя с всички тях сама.
— Можеш да разчиташ на нас. Враговете ти ще очакват единствено теб и ще бъдат неприятно изненадани от появата ни. Вечен длъжник съм ти, задето спаси сестра ми от лапите на онзи сатрап. — Очите на война се изпълниха с ярост, раменете му натежаха и той леко се приведе. По гърба на Алгира в боен марш премина смразяваща колона от ледени мравки, толкова застрашителен и непрощаващ беше погледът му.
— А как точно смяташе да ги последваш. Не виждам да имаш кон? — смръщено я попита Салдемир.
— Тази част от плана още не бях обмислила добре — призна смутено тя. — Смятах, че някъде около двореца все ще намеря. — После очите й игриво проблеснаха. — Случайно да ви се намира един излишен кон?
Мрачното лице на едрия войн се разведри в широка усмивка:
— Водим с нас само един допълнителен кон с провизии, така че ще се наложи да го споделите със сестра ми. Надявам се, че това няма да е проблем за Вас, Ваша Светлост.
— Ще се радвам да яздя със сестра ти. И без това се съмнявам, че ще се справя сама с юздите, не съм свикнала. Но защо ме наричаш така?
Салдемир с престорено раболепие падна на коляно и целуна крайчеца на избродираната й със злато рокля. После я погледна весело, вдигна драконовото яйце от земята и внимателно й го подаде.
— А-а, заради дрехите ми! Повярвай ми и за мен не бяха първият избор тази сутрин, но така и не намерих време да ги сменя. — Тя с благодарност пое облия камък, който беше поставил в опасност живота на Риналу.
Кафявият жребец изпръхтя недоволно от неумелия опит на Алгира да го яхне. С малко помощ тя успя да се качи върху него и протегна ръка към Лиандра, докато успокояващо потупваше животното. Сестрата на Салдемир седна зад седлото и ръцете й обгърнаха вещицата, поемайки юздите на коня.
Малката група ездачи се скри в близките дървета и всички впериха нетърпеливи погледи във вдигнатия мост. Наложи им се да чакат съвсем малко, преди той да започне да се спуска. Сякаш гигантски език на огромно чудовище се протегна през водния ров, откривайки черната паст на входа в крепостта. Веригите леко потракваха и зовяха на път. Мостът още не беше докоснал земята, когато кавалеристите на Съветника препуснаха в галоп по него и се отправиха на север. Алгира, Лиандра и останалите ги последваха.
Гората в тази посока не беше много гъста и хората на Салдемир можеха следват конниците от доста голямо разстояние, без да рискуват да бъдат забелязани. Когато пътуването свърши и чаткането на конските копита бе заменено от приглушени човешки гласове, вещицата едва сдържа нетърпението си. Струваше й огромни усилия да не се хвърли право към многобройните си врагове. Прикрити във високата трева на една малка височина, тя и Салдемир огледаха лагера на войниците.