Огледа се преценяващо наоколо в очакване на следващия неприятел и неволно се възхити на движенията на Салдемир. Неговият боен стил беше съвсем различен от нейния. Без да е толкова бърз, войнът великолепно използваше силата и теглото си. Течна като вода, Алгира меко се виеше около противниците си, оставайки недосегаема за оръжията им. А той, като грамадна скала, просто смазваше враговете си. Сечеше ги и ги помиташе, преминавайки през тях, сякаш бяха празно пространство.
Схватката беше ожесточена, но кратка. Изненадани и превъзхождани по бойни умения, войниците на Съветника така и не успяха да се групират. Разделени и обезверени, те падаха един след друг. Победоносният рев на Салдемир и високо вдигнатият над главата му меч известиха края на битката.
— Това ли беше? — невярващо се озърна вещицата и се затича към дракона.
— Не убивайте всички. Оставете жив поне един, за да ми разкаже какво са му направили — извика тя през рамо, докато оглеждаше неподвижното туловище. С мъка повдигна тежкия клепач и се взря в огромното златистожълто око на Риналу. Но там видя единствено собственото си разтревожено отражение. В отчаянието си опита какво ли не. Милваше главата му и го удряше по чувствителната зона около ноздрите. Почука по ноктите му с тежък камък и открехна леко челюстите му с кинжала си. Дори издърпа дългия му език навън, но драконът не помръдваше. Тогава вещицата решително се насочи към единствения оцелял войник на Съветника. Салдемир го беше вързал здраво и с любопитство следеше действията й. Макар и с внушителни размери, безжизненият Риналу не го плашеше особено.
Алгира се наведе над лежащия на земята пленник и кротко го попита:
— Кажи ми какво знаеш за дракона. Какво му направихте и как мога да го излекувам?
— Нищо няма да ти кажа, вещице! — изхърка раненият, а устните му се изкривиха в ехидна усмивка.
— Може би не — съгласи се тя. После го погледна с едва доловима ирония:
— Но ще си го помислиш!
Салдемир рязко я хвана за раменете и я завъртя към себе си. В погледа му се четеше тревога.
— Правилно ли те разбрах? Искаш да прочетеш мислите на тази отрепка, за да спасиш Риналу? Това не е ли опасно за теб? Каза, че си изхабила цялата си магия, за да избягате от замъка на Съветника?
Алгира се усмихна с фалшива бодрост, мъчейки се скрие умората си:
— Родена съм с дарбата да свързвам съзнанието си с това на другите. Тази дарба е част от мен, тя ме прави това, което съм, и не може да ми навреди. Използвала съм я хиляди пъти, още преди да се науча да говоря. А защитната магия, която ме изтощи до смърт, е нещо, което научих съвсем скоро. Все още се опитвам да я разбера и овладея. Тя е много могъща, но си има цена.
Вещицата протегна ръка и се потопи в ума на завързания войник пред себе си. Той се сгърчи, опитвайки се да запази мислите си в тайна, но напразно.
— Дни наред сте давали на стадо овце някаква билка. Безвредна за тях, но отровна за дракона. Следили сте ни цяла седмица и сте чакали. И накрая сте успели. Подмамили сте го да изяде няколко и той е заспал. Как се справям? — попита Алгира язвително.
— Добре, добре, точно така беше. Но това няма да ти помогне. Виждам колко държиш на дракона си и се радвам, че сега ще го гледаш как умира. Той никога няма да се събуди и ти нищо не можеш да направиш! — злобно изсъска войникът.
— Значи Съветникът изобщо не е имал намерение да спази своята част от уговорката. От самото начало е целял единствено да попречи на Риналу да ми отговаря. Знаел е, че драконът е обречен и въпреки това, ме е изнудвал с живота му! — гневно стисна вещицата малките си юмруци.
— Кажи ми веднага какво точно му дадохте? Не може да няма противоотрова! — обърна се тя към пленника.
— Нали виждаш мислите ми, защо ме питаш? Не знам каква е билката, защото ни я донесе стар лечител, който познаваше растенията много добре. Но знам, че драконът ти ще умре, и то съвсем скоро. — Вързаният войник се опитваше да изглежда смел и язвителен, но никого не успя да заблуди.
— Бързо! Нямаме никакво време. Съберете тънки сухи клони, трябва да запалим силен огън. И ми намерете вода! — извика Алгира и изчезна в гората.
Не толкова неустоимата красота на вещицата, колкото нещо неуловимо в начина, по който се държеше, караше човек неволно да й се подчинява. Просто на никого и през ум не му мина, че би могъл да не го направи. Лиандра и Елистар, неразделни още от деца, се спогледнаха учудено и се заеха да търсят дърва, пръчки и шума, а останалите се присъединиха към тях. Салдемир грабна шлема от главата на пленника и се спусна в близкия овраг. Тръгна по него и не след дълго откри едно почти пресъхнало ручейче, сгушено между склоновете на малка падина. Тънката му струйка едва сълзеше, но с малко търпение войнът успя да напълни шлема догоре с вода. Като внимаваше да не разлее и капка, войнът пое обратно към лагера. Другарите му бяха събрали изсъхнали съчки и ги бяха подредили в пирамида. Салдемир удари силно два меча един в друг, изтръгвайки от тях остър звън и куп искри. Чакали само това, сухите листа веднага пламнаха.