Когато Алгира се върна, огънят вече весело пращеше и поглъщаше дървата, хвърляйки закачливи отблясъци по мрачните лица на мъжете. Тя наряза на ситно коренчетата, които беше донесла, и ги сложи във водата в металната каска. После окачи импровизираното котле над огъня и нервно закрачи напред-назад, докато чакаше течността да заври.
Салдемир и двама от най-едрите му другари едва успяха да повдигнат огромната глава на Риналу и леко да открехнат зъбатата му паст. Вещицата изля в зейналото пред нея гърло противната на вид жълтеникава настойка и захвърли празния шлем. Тя знаеше доста за лековитите растения и често ги използваше. Но сега беше разтревожена, защото трябваше да гадае каква отрова беше използвал лечителят на Съветника, за да причини такъв дълбок и убийствен сън. И не можеше да предположи дали и как щяха да подействат нейните билки върху дракона.
«Събуди се!» — изкрещя тя в съзнанието му с всичките си останали сили. Но не получи отговор.
— Казах ти! А сега, когато остана без чудовището си, и с теб е свършено. Съветникът ще те хване и ще те принуди да му служиш! — злорадо я погледна пленникът и този път Алгира не можа да сдържи бликналите си сълзи. Една по-едра капка като жива пропълзя към върха на носа й и оттам с отчаян, макар и беззвучен вик, полетя към земята.
— Няма да се откажа толкова лесно! — задавено промълви тя и грабна меча на Салдемир. После омота дръжката му с парче плат от дрехата на един от мъртвите войници и го пъхна в жаравата.
— Какво смяташ да правиш? — угрижено я попита войнът. Драконът можеше и да е полезен, но беше просто едно животно. Обаче мъката, изписана по лицето на Алгира, и почти физическото страдание на отчаяно отпуснатото й тяло не можеха да го оставят равнодушен.
— Всичко, каквото мога! — твърдо отсече Алгира, гледайки мрачно пламъците.
Тъничките й рамене се разтърсиха от беззвучното й ридание. Салдемир с болка изгледа безпомощният й гръб. Посегна да я погали, но неуверено се спря, и ръката му увисна във въздуха.
— Ако искаш, мога да ти помогна? — дрезгаво предложи той.
Алгира неохотно се изправи и после решително отсече:
— Не, трябва да го направя сама!
Тя извади нажежения до червено меч от огъня и със сподавен стон заби острието до половина в хълбока на дракона. Блестящата синя грамада не помръдна. Закривените нокти на прободения крак се свиха леко, потрепнаха конвулсивно, и отново безсилно се отпуснаха.
— Моля те, събуди се! Няма да ти позволя да умреш. Знаеш ли през какво преминах, за да те намеря? Но сега съм тук и няма да се откажа от теб. Ставай веднага! — Алгира крещеше в ума на Риналу и викаше с пълен глас. Удряше го с все сили по носа и клепачите, дърпаше висящият от устата му език и безуспешно се опитваше да разклати огромната му глава. Салдемир й се притече на помощ и нанесе няколко тежки юмручни удара в основата на челюстта на дракона. После с мъка повдигна главата му и я завъртя насам-натам.
Риналу бавно отвори лявото си око и примигна няколко пъти. Черният отвесен процеп на зеницата му неуверено се завъртя наоколо, без да се спира на нищо. Драконът се опита да се изправи и опъна веригите, с които беше вързан за предната каруца. Ноздрите му се свиха, когато той пое въздух, и после се издуха, когато шумно издиша. Отново опита да се надигне и този път успя, като се подпря на крилете си. Талигата увисна под него като гигантска огърлица, но оковите не издържаха тежестта й, и едно счупено звено излетя настрани. Дървената каруца с глух тътен рухна на земята, а над нея се разнесе ревът на освободилия се дракон.
Алгира не можеше да повярва на очите си. Слънчева усмивка озари мокрото й от сълзи лице, но тя продължаваше да плаче, макар и вече от радост. Обгърна огромната глава на Риналу с тънките си ръце и след миг краката й се отделиха от земята, когато той протегна нагоре дългата си шия. Драконът открехна и второто си око и се огледа. Мътният му още поглед обходи хората и той вдиша с пълни гърди, готвейки се да изригне вулканичния си огън срещу тях.