— Не мърдайте! Стойте неподвижно и не го дразнете! Аз ще се погрижа за него — прошепна Алгира, но гласът й прозвуча съвсем отчетливо във възцарилата се тишина.
Нещо обаче не беше наред. Тя усети надигащото се в дракона раздразнение към хората, усети гневът му, който внезапно избухна в изпепеляваща ярост. Ужасена отстъпи назад, разбрала че в упоеното му съзнание не беше останало нищо. Нямаше нито спомени, нито надежди, нито мечти. Нямаше никаква мисъл за нея, нито за приятелството им. Никаква емоция, нито капчица любов. Нямаше нищо друго, освен свирепото настървение на разбесняло се диво животно, току-що освободило се от плен.
Драконът енергично разтърси глава и изхвърли момичето далече встрани. После измъкна десния си крак от веригите на задната каруца и направи крачка напред, влачейки я след себе си. Олюля се и инстинктивно разпери криле, за да запази равновесие. Пристъпи още веднъж, преди да осъзнае, че левият му крак си оставаше окован, след това размаха неистово опашка. За миг от каруцата останаха само дървени трески и метални отломки. Чудовището отново изрева и се насочи към вцепенилите се хора, помитайки храсти и кършейки дървета.
— Бягайте! — едва успя да изкрещи Алгира, докато с мъка се изправяше. Цялото тяло я болеше от падането, но тя размаха ръце, за да привлече вниманието на дракона върху себе си. Успя. Огнените му очи се вторачиха в нея, той раззина зъбатата си уста и се стрелна към момичето.
— Аз съм Алгира, твоята вещица, а ти си Риналу, моят дракон. Излекува крака ми до трупа майка си. Носиш името, което тя ти е дала. Не го харесваш, но реши да го запазиш, за да уважиш паметта й. Спомни си за нея! Спомни си кой си! Спомни си за мен! Толкова пъти си спасявал живота ми. Ти не искаш да ме убиеш! Спомни си за нас! — мълвеше тя в празното му съзнание.
Нещо като че ли разколеба устрема на развилнялото се чудовище. Неясна сянка от мисъл се мерна в ума му, някакво бледо пламъче заблещука в мрака на всепоглъщащата ненавист. Той се спря пред падналата на колене Алгира, а главата му се протегна към вдигнатите й като за молитва ръце. Драконът изсъска зловещо, а челюстите му се разтвориха още по-широко.
С едва забележимо, почти котешко движение Салдемир се наведе и вдигна едно копие от тревата. Ако му беше писано да умре в пастта на този ужасен звяр, поне щеше да продаде живота си по-скъпо. Погледна въпросително Алгира, но тя поклати глава:
— Ако ме убие, ако не успея да го спра, не се бийте с него, а бягайте! Може би някои от вас ще се спасят? Съжалявам, че ви забърках в това.
Войнът стисна още по-здраво копието, внезапно осъзнал, че момичето се прощаваше с него. То чувстваше вина, задето бе изложило на опасност живота на приятелите му, и беше готово да жертва своя, за да поправи грешката си. Все още беше твърде слабо, за да призове защитната си магия. Затова водеше отчаян безсловесен двубой в съзнанието на дракона, опитвайки се да спечели малко време.
Слаба и неуверена песен се надигна над есенната поляна. Проста мелодия без думи се понесе над смълчаната гора. Топли нежни трели се преплетоха и кръшно се извиха във въздуха. Гласът укрепна и доби смелост, мелодията стана по-плътна. Тя се извиси нагоре — чиста и свободна, докосваща сърцата и галеща душите. Музиката унасяше, умиротворяваше и сътворяваше хармония. Ласкавите звуци имаха почти вълшебно въздействие, едновременно омайващо и успокояващо.
Драконът застина на място, подобен на гигантска каменна статуя. Леко притвори очи и започна да върти глава, търсейки източника на мекия глас. Откри пеещата Лиандра, подала се иззад едно дърво. Тялото й леко се поклащаше, следвайки ритъма на бавния й напев. Без да обръща никакво внимание на страшилището, тя излезе на малката поляна и започна да танцува.
Примитивният дял на мозъка командваше мускулите на дракона и реагираше светкавично на всяка заплаха или опит на плячката му да се измъкне. Тъкмо него беше събудила Алгира и сега Риналу виждаше около себе си единствено врагове и храна. Но висшият дял на съзнанието му — люлка на разума и хранилище на спомените му, все още спеше. И едва сега започваше да се разсънва, като замръзнала река през пролетта. Отначало дебелата ледената кора се пропуква почти незабележимо и отдолу се показват тънички струйки вода. После мразовитата броня започва да отслабва и изтънява, докато процепите се задълбочават и разширяват. И накрая мощният поток на разгневената от дългия си затвор водна маса се надига и помита и последните следи от зимна сънливост. Търсещият взор на вещицата откри в ума на дракона първата му осъзната мисъл. След нея последваха други и миг по-късно ятата от спомени започнаха да се завръщат като прелетни птици.