Блуждаещият поглед на Риналу се проясни и той с пръхтене пое познатия мирис на вещицата. Тя изглеждаше някак променена и различна, но си беше все същата Алгира, сияеща от щастие и обзета от тревога. Той едва успя да й каже колко съжалява, че беше заспал, преди съзнанието му да бъде залято от хилядите й неподредени мисли. Тя едновременно му се караше и благодареше, радваше му се и беше ужасена.
Драконът с недоумение се огледа наоколо. Никога не беше виждал това място, нито пък помнеше как се беше озовал тук. Наблизо едно момиче извиваше тялото си и издаваше странни мелодични звуци. Някакви непознати мъже, мръсни и миришещи на пот и страх, бяха застинали неподвижно с вперени в него очи. Всички до един бяха въоръжени и той се сниши към земята, надавайки гръмовен рев и готвейки се за атака.
— Всичко е наред, Рин. Тези хора са приятели, те ми помогнаха да те спася. Моля те, не ги наранявай! — опита се да го успокои Алгира и той й повярва. Винаги й вярваше. Направи крачка към нея и остра болка прободе крака му. Драконът с изумление погледна назад, а тя изтича припряно към него и някак виновно изтегли един дълъг меч от тялото му.
— А това какво е? Опитала си се да ме убиеш? Но защо? — Риналу не успяваше да проумее ситуацията. Нещо се беше случило с него. Нещо се беше променило по време на съня му. И сега той изоставаше от събитията и не можеше да ги настигне и разбере.
— Не, аз… Не! Как можа да си го помислиш? Исках да те спася. Ти беше дълбоко упоен от някаква билка, която бяха сложили в храната ти. Бяха ти поставили капан. И щеше да умреш, ако не те бях събудила. Опитах какво ли не и накрая просто не знаех какво друго да направя. Моля те, прости ми!
Алгира с отвращение захвърли оръжието и притеснено огледа слабо кървящата му рана:
— Как мислиш, дали ще се зарасне?
Драконът се разсмя дълбоко и гърлено, но за хората това прозвуча като ужасяващия рев на разгневено чудовище. Загубили последните си остатъци от доверие в способността на Алгира да го усмири, те мигом се изпокриха.
— Разбира се, че ще се оправи, и то много скоро. Това е присъщо за нас, драконите. Нещо в телата ни кара всяка рана или счупване да оздравява почти веднага. Ако загубя опашката си, или пък някой крак, то бързо ще ми порасне нов. Всяко нараняване, което не ме убие на мига, зараства напълно. Мисля, че затова и сълзите ми се оказаха лековити за теб. Но защо подушвам кръвта ти, да не си ранена?
— О, това е само драскотина, не се тревожи. Стой мирен и се опитай да изглеждаш поне малко по-дружелюбен. Нали не искаш да плашиш хората, които рискуваха живота си, за да спасят твоя? — Едва сега Алгира намери време да откъсне ивица плат от разкошната си рокля и да превърже плитката рана на рамото си.
Драконът покорно легна на земята и подви опашка под себе си. После огледа полесражението с любопитен поглед. Вещицата се приближи до танцуващата със затворени очи Лиандра и леко я докосна по ръката. Гласът на девойката почти не трепна, когато тялото й ужасено се сви. Тя само стисна клепачи още по-силно, очаквайки острите зъби на чудовището да се впият в плътта й.
— Хей, спокойно, аз съм! Всичко свърши, и то благодарение на теб. Но как ти хрумна да пееш на дракон? — изуми се Алгира.
Лиандра боязливо открехна очите си и погледът й почти веднага се закова върху лежащия неподвижно Риналу. След няколко секунди, видимо успокоена, тя успя да промълви:
— Ами много се уплаших, помислих си, че с всички нас е свършено! И не се сетих за нищо друго. Като малка ми казваха, че имам хубав глас, затова реших да опитам. Надявах се да отклоня вниманието му от теб, защото знаех, че само ти можеш да го укротиш. Ако убиеше теб, нямаше да пощади и нас.
— Е, не знам как, но се получи. Той се събуди и е добре! Толкова съм щастлива! И ви благодаря. На всички!
Последните думи Алгира извика високо, обръщайки се към стаените в ниската трева и зад дърветата мъже. Те смутено се подадоха от укритията си и направиха по една-две крачки, преди отново да спрат. Салдемир единствен бе останал по-близо. Без да се разделя с копието, той предпазливо се приближи до дракона и вдигна меча си от земята. После все така бавно отстъпи и удивено заразглежда покритото със засъхнала кръв острие.
— Извинявай за тежките думи, които ти наговорих, и затова че те заплюх. Едва сега разбирам какво и защо е трябвало да направиш. — На лицето на коленичилата Лиандра се четеше дълбоко съжаление и искрено разкаяние.