— Няма нищо и аз съжалявам, че се наложи да те ударя. Надявам се разбираш, че бях принудена да играя роля. Не можех да допусна да разберат какво смятах да направя. Хайде сега, изправи се. — Алгира протегна ръка към сестрата на Салдемир и двете се прегърнаха.
Вещицата се скри зад могъщия гръб на Риналу и с омерзение изтръгна от себе си скъпоценните накити на омразния Съветник. После захвърли и елегантните дрехи, и щастлива се намъкна в любимата си бледозелена рокля, с която бе свикнала като с втора кожа. След кратко колебание реши да задържи удобните ботуши и топлата хермелинова наметка, която й стигаше чак до коленете. Алгира мразеше до дъното на душата си Хаймдес и всичко свързано с него. Но мисълта за студените зимни нощи на открито помогна на практичността й да надделее. Затова тя сгъна царствената одежда и я завърза с кожения колан. Накрая вдигна богато украсената синя рокля, в която я бяха облекли придворните дами, и с усмивка я подаде на Лиандра:
— Не е кой знае какво, но поне е по-здрава и топла от твоите дрехи.
Момичето притеснено огледа раздраните си дрипи, които на места бяха толкова разнищени и разпокъсани, че отдолу се виждаше мръсната й кожа. Дори като нови те не можеха да се мерят с възхитителната царствена рокля.
— Благодаря ти! — едва успя да промълви то.
Алгира небрежно кимна и събра блестящите украшения от земята, за да ги отнесе на Салдемир.
— Мисля, че на вас ще ви свършат по-добра работа. Ще ви трябват пари за оръжия и коне, за помагачи и съгледвачи. Знам, че борбата ви не е никак евтино занимание.
— А какво направи с всички онези великолепни дрехи? Трябва да призная, че хващаше окото с тях… — започна шеговито Салдемир, но веднага млъкна, стреснат от гневния поглед, който Алгира му хвърли. — Не че така изглеждаш зле, де! — опита се да се поправи той. От майка си беше научил, че не е особено умно да ядосваш вещица, та дори и изтощена. Пък и зелената дреха наистина й стоеше чудесно.
Когато Лиандра плахо се подаде иззад неподвижно застиналия като огромна синя скала дракон, войнът остана безмълвен. Макар че дрехите не й бяха съвсем по мярка, тя приличаше на изгубена в гората принцеса. Погледът на Риналу с недоумение сновеше между двете жени. С помощта на острото си обоняние той лесно беше разпознал Алгира в новите й дрехи. Но след това тя се беше преоблякла обратно в старата си рокля, а Лиандра беше взела нейната. Така че, според зрението му, уплашената доскорошна певица беше неговата приятелка. И сега драконът беше объркан, неспособен да реши на кое сетиво да се довери.
Вещицата се приближи до Салдемир и понечи да му върне кинжала, както беше обещала. Но той я спря с великодушен жест:
— Задръж го, на теб повече ще ти трябва.
Алгира застана между война и чудовището и протегна ръце към двамата:
— Салдемир, позволи ми да ти представя Риналу. Той иска да знае как може да ти се отблагодари за това, че си го спасил?
— Предай му, че не искам от него нищо друго, освен да се грижи добре за тази, която измъкна сестра ми. Кажи му, че мечът ми винаги ще бъде на негово и на твое разположение. Макар че, като казах меч… — войнът изведнъж млъкна, сякаш си бе прехапал езика.
Вещицата усети колебанието в гласа и смущението в погледа му. Но знаеше, че не е редно да се рови в главите на хората, особено пък на приятелите. Затова просто попита:
— Какво за меча?
— Ами… Не знам как…
— Казвай, де! — започна да губи търпение момичето.
— Е, добре. Има нещо, за което бих искал да помолиш дракона си. Малко ми е неловко и ще го разбера, ако откаже. Според едно древно предание някога е имало меч, чието острие било закалено в драконов пламък. Този меч можел да реже камък и броня, и никога не се изтъпявал. Следите му се губят през вековете и не е ясно дали изобщо е съществувал. Но легендата още е жива, както и указанията за създаването му. Като потопи меча ми в кръвта на дракона, ти неволно изпълни първата стъпка от тези указания. Разбира се, и друг път се е случвало хора да убият дракон и да се опитат да създадат по-здрава стомана с кръвта му. Но без огън с изключително висока температура усилията им били напълно безплодни. Защото е необходимо много силно нагряване, каквото човек не би могъл да постигне, само дракон. А хората обикновено не остават живи достатъчно дълго, че да говорят с огнедишащите. Освен това не знаят как. Но дори и да можеха, едва ли биха успели да убедят някой от тях да помогне за създаването на меч, който е заплаха за него самия. Та се чудех дали има нещо вярно в цялата тази история?