Алгира кимна и след малко предаде отговора на дракона:
— Закрепи оръжието си някъде и се отдръпни.
Скоро дръжката на меча беше вързана здраво между клоните на едно дърво. Ослепителните пламъци, избълвани от Риналу, обгърнаха острието. То моментално почервеня, после побеля и накрая изчезна в зеленикавото сияние на кипящата по него драконова кръв. Без да губи време, Салдемир грабна едно дълго копие и с няколко удара преряза догарящите въжета. После освободи меча от овъгления ствол и го бутна на земята. Омота къс от една дреха около дланта си, за да я предпази от нажежената дръжка. Прикривайки с другата ръка очите си, той вдигна оръжието и го заби в трупа на един от убитите.
Със съскане и дим мечът рязко се охлади от кръвта на мъртвия. Обработката беше завършена и войнът нямаше търпение да провери резултата. С все сила замахна към една скала. Закаленото острие изсвистя във въздуха и с кристален звън изтръгна от камъка сноп сини искри. Отсеченото парче, с големината на човешка глава, изхвръкна далече настрани и се заби до половина в меката пръст. Салдемир погледна новото си оръжие с такова удивление, сякаш за първи път в живота си виждаше меч.
— Не мога да повярвам… Това е… Това просто не е възможно…
После се обърна към Алгира:
— Благодаря ти! Благодаря и на дракона. Моля те, предай му, че току-що си спечели верен приятел в мое лице. Това е невероятен меч, на света няма втори като него. Сигурно и нерфолд би могъл да убие. Ще го нарека «ДракоПлам»!
Загубил окончателно дар слово, той падна в краката на смутената Алгира. Протегна бледочервеното острие към нея, сякаш я молеше да сподели възхищението му от скритата мощ на режещия ръб, загатвана само от танцуващият по него ослепителен блясък. Жестокият сблъсък със скалата не бе оставил дори драскотина по повърхността на меча.
Вещицата се почувства неловко от неочакваната проява на емоции. Тя почти не познаваше Салдемир, но досега той се бе държал доста хладно и сдържано. Сега обаче видимо не успяваше да овладее чувствата си и те преливаха навън като придошла река. Уплашена да не бъде залята и удавена от тях, тя трескаво потърси нова тема за разговор:
— А как все пак успяхте да убиете нерфолд?
Войнът не отговори веднага. Той внимателно прекара пръст по ръба на острието, после с уважение прибра меча в ножницата. Едва тогава се изправи, погледна Алгира право в очите и мрачно заяви:
— Никога не съм убивал нерфолд. Нито пък познавам някой, който да го е правил. Доколкото знам това е невъзможно. Не съм сигурен дори дали умират от старост или живеят вечно.
— Но ти каза…
— Казах ти, че сме се сражавали с тях, а не че сме ги убивали. Просто успяхме да ги спрем един по един, и то с цената на огромни жертви. Забивахме копия и корабни котви в земята и връзвахме за тях мрежи, въжета и вериги. Нерфолдите са много силни, но също така и доста тромави. Така че постепенно успяхме да ги омотаем и обездвижим като мухи в паяжина. Но те все още са си там. И все още са живи. С безкрайното търпение на безсмъртни те очакват деня, в който въжетата ще изгният, а веригите ще ръждясат. Защото тогава пак ще тръгнат напред.
Добилите смелост приятели на Салдемир с любопитство се приближиха до дракона. Той леко оголи дългите си зъби в приветлива усмивка. Хората обаче оцениха жеста погрешно и мигом се хвърлиха на земята. Само Лиандра продължи да пристъпва бавно към него, протегнала напред дясната си ръка като слепец, опипващ пътя си. Сякаш и през ум не й минаваше, че чудовището може по някакъв начин да я нарани.
Макар че външно оставаше спокоен и напълно неподвижен, Риналу губеше търпение по-бързо и от малко дете. Без да издава нито звук, той все по-настойчиво крещеше в главата на Алгира. Неговият гладен за отговори ум изискваше цялото й внимание. Какво се бе случило с него и колко дълго беше спал? Къде се намираше и как беше попаднал тук? Кой я беше ранил? Какви бяха тези непознати хора? И колко още ще трябва да лежи неподвижен?
Тя набързо му разказа за събитията от последното денонощие. После пое драконовото яйце от приближилата се Лиандра и постави нерешителната й ръка върху дясната ноздра на Риналу:
— Давай, погали го! Точно тук най-много му харесва. И не се страхувай, няма да те изяде.
После показа яйцето на дракона:
— Ето заради този малък камък едва не те убиха.
— А на мен защо не ми отговаря? — изненада се Риналу.
— Предполагам усеща, че си мъжки дракон. А то вярва само на майка си. Наясно е, че това не съм аз, но все пак съм жена и може би затова е склонно да ме допусне до себе си. Сега обаче трябва да скрием го някъде. На място, където никой не би го търсил. До което никой въобще не би могъл да достигне. Аз се сещам само за едно такова.