На дракона му отне няколко секунди, но когато я разбра, изрази възмущението си с бурно клатене на глава, събаряйки ужасената Лиандра на земята:
— В кратера? При нерфолдите? Не! Не, не, не! Какво ти става, забрави ли какво се случи миналия път? Не помниш ли как едва не загинахме там и двамата?
— Ако малко се успокоиш и ми позволиш да ти обясня, ще видиш, че не е чак толкова страшно. Вече сме били там и знаем какво да очакваме. Достатъчно е просто да се издигнеш много високо и после стръмно да се спуснеш право в кратера на вулкана. А всички нерфолди са от външната му страна и няма дори да ни видят.
— Но ти би могла да събудиш дракончето, нали? Да го накараш да се излюпи? — В огромните пламтящи очи на Риналу имаше толкова много надежда. Лиандра отпълзя назад и се помъчи да се скрие зад тънкото тяло на вещицата.
Въпросът накара Алгира да се замисли.
— Мисля, че да. То ме чу и ми отговори. Има ми доверие и може би след известно време би повярвало в мен достатъчно, че да ме послуша. Вероятно ще ми отнеме години, но смятам, че накрая бих могла да го убедя да напусне яйцето. Проблемът е, че не съм сигурна дали двамата с теб ще можем да се грижим за него както трябва. А и не мисля, че точно сега светът е готов за едно бебе дракон. Твърде объркано и враждебно място е.
Вещицата се приближи до Салдемир, за да се сбогува с него.
— Ние с Рин потегляме. На ваше място не бих се навъртала тук още дълго. Много скоро Съветникът ще осъзнае как сме го изиграли и ще изпрати още войници.
— Какво смяташ да правиш с яйцето? — попита с престорена небрежност Салдемир. Той добре осъзнаваше заплахата, притаила се в живия камък.
— Не се тревожи за него. Ще го скрием на толкова тайно и недостъпно място, че никой никога няма да го намери.
— Ами лъка? Доколкото разбрах, хората на Съветника са ти взели и него. Как сега ще се справяш без любимото си оръжие? Чакай, сетих се. Лиандра може да ти направи. Тя е много сръчен дърводелец и ковач. С каквото и да се захване, всичко й иде отръки. Ще видиш какъв чудесен лък ще ти измайстори, нали сестричке?
— Разбира се. Дори смятам да изпробвам някои подобрения. До следващата ни среща ще е готов. Сигурна съм, че ще останеш доволна. Нали един ден ще се върнеш при нас? Нали ще се видим отново? — Лиандра вече се беше изправила и възхитено оглеждаше дракона.
— Ще се върнем много скоро. А дотогава ще си спомням за вас. И вие не ме забравяйте.
— Да бе, като че ли човек може да те забрави… — промърмори на себе си Салдемир и прегърна през рамо сестра си.
Риналу бавно се изправи и разпери огромните си криле, като внимаваше да не закачи с тях някой от хората. Разтърси врата си и го наведе надолу, приканвайки Алгира да заеме мястото си на седлото. Тя не го остави да чака и пъргаво се метна върху него. Драконът излетя стръмно нагоре и пое по дългия път към вулкана Белманди. Едрият силует на Салдемир ги изпрати с високо вдигнат меч. После махащите след тях хора бързо се превърнаха в неразличими точици. Алгира нямаше търпение отново да види магическата пирамида, която я очакваше в кратера. Какво ли щеше да научи този път? Мисълта за предстоящата среща със стар приятел стопляше сърцето й.
Далече долу под тях цветовете постепенно избледняваха и се губеха в тежките сенки на пурпурния залез. Изоставена от слънчевата светлина, земята бавно потъваше в мрак. Но високо горе, в безкрайната синева на небето, нощта беше още далече.
4. Говорещата с дракони
Бурята беше жестока. Алгира не помнеше друга такава. Двамата с Риналу бяха оставили далече зад гърба си пълния с вода кратер на вулкана Белманди. Тъмнината на нощта криеше под наметалото си огромните черни облаци и нищо не предвещаваше промяната на времето. Изведнъж застудя и след миг човек и дракон усетиха върху себе си влажните лепкави ръце на стихията. Още първите капки бяха толкова студени и тежки, сякаш самата природа не беше сигурна дали са течни или ледени. Вещицата потръпна недоволно и се сви в своята бързо подгизваща дреха. После някаква невидима сила разкъса тънката тъкан на небето и върху жадната земя се изля цял океан.
Риналу сякаш не летеше, а плуваше в проливния дъждовен поток. Тежестта на водата го натискаше надолу, а ураганният вятър го вееше като безпомощно есенно листо. Борбата с побеснелите вихри бързо изцеждаше силите на могъщия дракон и той започна да се уморява. Крилете му се мокреха и натежаваха все повече с всеки следващ мах. И той все по-трудно си поемаше дъх, защото дробовете му се пълнеха с влага при всяко вдишване. Недалече от него светкавица разкъса почернялото небе. Вещицата сериозно се разтревожи, защото беше виждала поразени от гръм огромни столетни дървета. И момичето, и драконът нямаха търпение да се измъкнат час по-скоро от разпенената вихрушка. Вече почти бяха стигнали до мястото на срещата със Салдемир. Но се налагаше веднага да прекратят опасния полет. Риналу тромаво се приземи, почти падна, близо до една борова гора. Игличките предлагаха съвсем скромна защита от дъжда, но поне стената от дървета донякъде спираше свирепия вятър.