— Смачкал си я малко — каза привидно безразлично момичето, докато се опитваше да възстанови първоначалната форма на накита. Но скритият в думите й укор неприятно бодна дракона.
— Опитвах се да стъпвам внимателно — започна да се оправдава той. — Теб те нямаше толкова дълго. Помислих си, че няма да се върнеш. Защо се забави толкова?
Отдръпнала се на безопасно според нея разстояние, Алгира с горчивина започна да разказва:
— След като убиха майка ми, селяните решиха, че и аз съм вещица и трябваше да бягам. Успях да се измъкна, но докато тичах, нараних крака си в едни камъни. Затова войниците успяха да ме настигнат.
— Тези блестящите ли?
— Точно те. Покрити са с броня, подобна на твоите люспи, но сътворена от човешки ръце. Те имат оръжия, но са тромави и бавни, и лесно щях да им се изплъзна.
— Съжалявам за майка ти. Защо я убиха, нещо лошо ли беше направила? — опита се да прояви съчувствие Риналу.
Алгира тъжно галеше мъха по кората едно старо дърво:
— Не, никога! Тя беше вещица и през целия си живот помагаше на хората. Опитваше се да ги лекува, доколкото можеше. Повечето пъти успяваше, но когато не можа да спаси болния син на злия Съветник, той насъска селяните срещу нея. Накара ги жива да я изгорят на кладата.
— Защо го наричаш зъл? На мен той нищо лошо не ми е направил?
Тя го погледна недоволно. Драконът познаваше този поглед, точно така го гледаше и майка му, когато направеше нещо нередно. Само че сега не беше направил нищо?
— Не е нужно някой да навреди на всички, за да бъде зъл. Всъщност, не е и възможно, но не това е важното. Ще ти го обясня така. Ти и другите хищници убивате, за да се храните. Това само по себе си не е зло, правите го, за да живеете. Би било много лошо обаче, ако убивате повече, отколкото ви е нужно. Повече, отколкото можете да изядете. А сега си представи, че убивате дори неща, които въобще не ядете. Ето това е Зло. Безсмислената смърт, жестокостта и липсата на състрадание към чуждия живот — това е Зло.
Риналу замислено кимна. Майка му се бе опитала да го научи никога да не убива, когато не е гладен. Но той не успя да разбере добре урока й. Може би понеже още растеше и постоянно беше гладен. Драконът проследи отдалечаващият се гръб на момичето, който изглеждаше толкова крехък и беззащитен. Изпитал внезапно съжаление към едва кретащата Алгира, която му беше осигурила храна, той я повика обратно:
— Чакай, върни се. Качи се на гърба ми и аз ще те нося. Гладен съм, а така ще стигнем по-бързо.
Тя недоверчиво изгледа наведената му глава и протегната като стъпало предна лапа. Но след миг стисна тънките си устни и решително се отправи към дракона. Когато се изкатери и седна на мощния му, покрит с твърди люспи врат, той внимателно се изправи и продължи напред. Скоро намериха покритото с клони и листа животно. Няколко вълка колебливо се навъртаха наоколо, но на мига изчезнаха между дърветата. Не можеха да се мерят с него.
— Искаш ли да опиташ малко? Открила си най-вкусната сърна в цялата гора — опита се да се пошегува Риналу.
Гледката на хранещия се дракон не беше никак приятна и Алгира неволно извърна очи:
— Хората не ядат сурово месо. Ние използваме огън, за да го сготвим. Така става много по-крехко и вкусно.
— Не си ли гладна?
— Дъщерята на една вещица знае доста неща за лечебните билки и ядливите корени. Хапнах малко, докато се връщах при теб.
Драконът с любопитство се загледа в нея, докато довършваше сърната:
— Чудя се само, ако не беше уловила нищо, щеше ли да се върнеш?
— А ако се бях върнала с празни ръце, ти щеше ли да ме изядеш?
Късното вечерно слънце разпалваше пожарите си на хоризонта и огнените им езици лакомо поглъщаха остатъците от деня. Още не се беше стъмнило, а момичето вече тихичко зъзнеше, обхванало коленете си с ръце в напразен опит да се сгрее. Пламъците на огненочервената й коса не можеха да я стоплят.
— Ако събера малко дърва, дали би ми запалил огън? Нощите тук са студени, а утре пак ще трябва да ходя на лов за теб.
— Ами аз… не съм сигурен, че мога?
— Можеш — увери го Алгира. — Всички дракони могат!
Първият опит на Риналу само я разсмя. Вторият не беше по-добър. Последвалото задавено кашляне едва ли би направило чест на който и да е представител на неговия вид, но все пак я впечатли. Станали почти кръгли от учудване, очите й попиваха топлината на малкото пламъче, което драконът успя да избълва.
— Благодаря ти! — Мислите й му върнаха частица от тази топлина. И от това светът му се стори някак си по-малък и не толкова пуст. Той не знаеше дали ясновидещата съдба или сляпата случайност ги бяха събрали. Но изведнъж ясно осъзна, че и двамата бяха останали съвсем сами, и един без друг едва ли щяха да оцелеят.