Лявата ръка на Алгира се стрелна напред и дългото острие на кинжала й замря на косъм от гърдите на новодошлата. Синеоката вълшебница дори не трепна.
— Смъртта ми нищо няма да промени. Драконът е много опасен и трябва да бъде убит. Може би си мислиш, че е покорен на волята ти? Може би се заблуждаваш, че си го опитомила? Но той е просто едно летящо и бълващо огън чудовище. И нищо не може да обуздае хищническия му нагон да убива. Вече се е хранил с хора и все някога ще продължи да го прави. Дори и да те слуша в момента, какво ще стане, ако загинеш? Или когато умреш от старост? Дотогава той ще е станал толкова голям и силен, че никой вече не би могъл да го убие. Обаче решението не е мое и аз не мога да го отменя. Сборът на вещиците беше свикан специално, за да разгледа твоя случай. А това се случва много рядко…
— Сбор? На вещици? — Алгира дори не подозираше, че има нещо, което би събрало няколко от тях на едно място. Според малкото, което знаеше за собствения си вид, вещиците бяха изключително саможиви и страняха от всички. Дори и една от друга.
— Да, разбира се. Нима не си чувала за него? Не мога да повярвам, че майка ти не ти е разказала нищо за нас. Ние с нея бяхме много добри приятелки. Не ми ли вярваш? Хайде, ела, последвай спомените ми.
Съзнанието на Алгира бе заслепено от неестествено ярки цветове. Сякаш някаква огромна дъга започна да расте, докато изпълни цялото небе. Но и тогава не спря, защото между цветовете й се раждаха все нови и нови дъги. Те пулсираха, преплитаха се и преливаха една в друга. Момичето падаше към тях, а пъстрите ленти я улавяха и играейки си, я подхвърляха помежду си. Ръцете й се превърнаха в огромни криле на пеперуда, а тялото й олекна, стопи се и после съвсем изчезна. Тя потъваше и се разтваряше в чуждото съзнание, докато напълно се изгуби в него. Цветовете постепенно избледняха и от тях останаха само белите нишки на тънки перести облаци. От млечната им пустош бавно изплува името й. Казваше се Вилтаяна и беше седнала на брега на голямо езеро. Тънкият воал на мъглата пред нея се сгъсти в силует и доби форма и размери. Това беше човек. И не просто човек, а някаква жена, протягаща ръка към нея. В лицето й имаше нещо смътно познато, от него лъхаше топлина и спокойствие. От кафявите ириси на искрящите й очи, като от малки семенца, започна да расте огромно разклонено дърво, изпълнено със спомени. Тази жена беше нечия майка. Беше Елертия, нейната собствена майка. Но не на Вилтаяна, а на нея, на Алгира. На вещицата, която говореше с дракони. Намерила отново себе си, тя бавно възвърна контрола над мислите и тялото си. После с мъка раздвижи безчувствените пръсти на изтръпналата си ръка.
— Как… какво беше… Какво беше това? — едва успя да промълви Алгира, взряла се в тъмния нощен свят вече със собствените си очи.
Вилтаяна направи изящен и в същото време небрежен жест с ръка:
— Това беше мой спомен за една среща с майка ти. Показах ти го, за да се убедиш, че можеш да ми вярваш. Както виждаш, ти далеч не си единствената, която умее да долавя чуждите мисли. И други могат да общуват без думи. Но по някаква причина ти си първата, която е успяла да говори с дракон. Или може би просто си единствената оцеляла достатъчно дълго, че да го направи. Но разбрах, че въпреки това, звярът наскоро се е нахвърлил и върху теб.
Макар да бе загинал още при първата им среща, старият учител Колхадон беше успял да посочи на Алгира начина за защита на мислите й. По-късно уроците на тайнствената пирамида в подводната пещера я преведоха по трънливия път на това познание. Идеята беше проста, но изпълнението й изискваше известни умения и опит. Трябваше да се научи да строи лабиринти в ума си и да улавя там във вечен плен любопитството на всеки нежелан нашественик. И тя се упражняваше с Риналу и Салдемир, а и с разни други хора, и се справяше добре. С течение на времето все по-успешно затваряше съзнанието си за чуждите мисли. Но ето че сега тази жена беше влязла в него и тършуваше там като в собствената си кухня. Все пак, Алгира се опита да се застъпи за дракона:
— Това не е честно! Тогава Риналу беше упоен и не беше на себе си. Той не помнеше нищо и дори не можа да ме познае.
— Не, това само показва колко опасен и непредсказуем може да бъде. Неслучайно никога досега човек не се е сближавал с такова чудовище. Но ако ти не можеш, или не искаш да го убиеш, ще го направим ние.
Алгира не издържа и избухна:
— Той не е чудовище! И няма да ви го дам! Владея могъща защитна магия и няма да ви позволя да го убиете!