— О, така ли? — вдигна вежда в престорено удивление Вилтаяна. Изобщо не изглеждаше впечатлена. — И колко дълго си мислиш, че ще можеш да се противопоставяш на силата на двадесет вещици? Kолко дълго можеш да задържиш тази защитна магия? И колко време ще успееш да предпазиш с нея нещо с размерите на дракон?
— Само десет удара на сърцето — смутено призна Алгира. Синеоката вещица явно четеше мислите й като отворена книга и нямаше смисъл да отрича. — Първият път магията едва не ме уби, но оттогава постоянно се упражнявам и ставам все по-добра. Скоро ще издържам повече! — разпалено добави тя.
— Виж, идването ми тук беше просто проява на добра воля. Искахме да ти обясним причините за решението си и да ти дадем време да се сбогуваш с дракона. Трябва да разбереш, че не може да му се има доверие, нито пък на твоите способности да го контролираш. Той представлява твърде голяма заплаха и не може да бъде оставен жив. Оказахте се близо до дома ми, затова на мен се падна задачата да те уведомя.
— Но това не е вярно, вие просто не го познавате… Няма ли нещо, с което да ви убедя…
Думите заседнаха в гърлото на отчаяната Алгира. Безпомощно вдигнатите й ръце останаха единственото й изразно средство, но и те не можеха да изпросят милост за Риналу. Изглежда обаче нещо трогна Вилтаяна, защото неумолимото й изражение се смекчи малко:
— Е, добре. В името на приятелството ми с твоята майка, съм склонна да ти дам шанс. Има един начин да докажеш на всички нас, че чудовището ти би могло да е повече полезно, отколкото опасно. Ако успеете да спасите хората от Лиргендул, аз ще говоря пред Сбора във ваша защита.
Самото споменаване на името накара Алгира нервно да потръпне. Още от дете се беше наслушала на какви ли не ужасни истории за това зловещо място. То беше разположено в труднопроходим високопланински район в южната част на кралството. Разправяха, че било обитавано от какви ли не смъртоносни твари и хищни растения. Дори и само в частица от историите да имаше зрънце истина, пак никой не би отишъл там доброволно.
— Не знаех, че там живеят хора — промълви Алгира, като безуспешно се мъчеше да преглътне.
— О не, скъпа моя, там не живеят хора. Там умират хора. Бързо и безболезнено, ако съдбата е благосклонна към тях. Бавно и в ужасни мъки, ако нямат този късмет. Там се намират най-големите диамантени мини на кралството. Престъпници и роби от цялата страна ден и нощ копаят тези безцветни и безценни камъчета. В пълен мрак дробовете им се пълнят с фин задушлив прах, който вече не можеш да изкашляш. Дори и най-големите изверги на света не заслужават подобна жестока участ.
— Искаш аз и драконът да рискуваме живота си, за да спасим някакви отрепки? — Ужасът в гласа на Алгира се смени с възмущение.
— Не аз, ти го искаш. Това е единственият начин да убедиш Сбора на вещиците, че звярът ти не е зъл. Че поне донякъде си го обуздала и покорила. Да помогнеш на красиво момиче да се изправи от калта не доказва нищо. Всеки би го направил. Но да влезеш в горяща къща, за да спасиш човек, пък бил той и убиец — ето това вече е достойно за уважение. Изведи хората от там и ми донеси някой по-голям диамант като доказателство за свършената работа. Направиш ли го, ще съумея да накарам останалите вещици да ви забравят поне за известно време. Аз живея недалеч от тук, на втория остров по течението на река Умтала. Ще те чакам там, но не злоупотребявай с търпението ми.
Вилтаяна отгърна края на драконовото крило и се промъкна навън. Макар бурята да си беше отишла, нощта все още беше студена и мокра. Мрачни гълъбовосиви облаци като гигантски похлупак покриваха земята почти до хоризонта. Само далече на изток бавно растеше една тъничка ивица розов полумрак. Утрото се събуждаше с плаха усмивка.
След миг синеоката вещица изчезна в тъмнината и след нея остана единствено затихващото чаткане на конски копита. И тревожното безпокойство, което беше вселила в душата на Алгира.
Риналу леко се размърда, изръмжа едва чуто и се събуди. Повдигна крилото си и погледна спящото момиче. После внимателно се изправи, направи няколко крачки и изтръска от себе си дъждовните капки и нощната влага. Хвърляйки през рамо последен поглед към Алгира, драконът тихо се издигна във въздуха и се отправи на запад в търсене на храна.
Вещицата всъщност не спеше. Но за първи път от толкова време тя беше доволна, че остава сама. Трябваше да успокои тревогите и да подреди напрегнатите си мисли, които се въртяха като подхванати от вихрушка есени листа. Предстоеше й тежък разговор с Риналу. А тя не беше готова. Не знаеше какво да му каже. Знаеше само, че никога не би могла да го убие. По-добре беше да си опитат късмета в Лиргендул, дори ако това струваше живота и на двамата. Накрая притисна колене към тракащите си от студ зъби и се помъчи да заспи.