Когато заситеният дракон се върна, Алгира вече беше станала и го чакаше. Небрежно и някак между другото спомена, че й се иска да отскочат до някоя диамантена мина. После се постара да затвори съзнанието си пред не особено настойчивите му въпроси. За първи път го лъжеше и усещането за вина я изгаряше отвътре. Но не му каза кой и защо бе поискал този дълъг и опасен преход. Вместо това го убеди, че изведнъж са й притрябвали украшения. Че става дума за нейна прищявка, с която се беше събудила.
— Мислех, че нямаш търпение да се срещнеш с Лиандра и Салдемир. Ако толкова много харесваш скъпоценности, защо не задържа тези, които Съветникът ти даде? И откога тези блестящи дрънкулки станаха толкова важни за теб? — недоумяваше Риналу.
Леката влага, премрежила тъжния й поглед, нарушаваше образа на разглезено момиченце, но драконът не забеляза. Не умееше да чете емоциите по човешките лица. Нито пък разбираше речта на хората. Затова и не улови смисъла на думите й, прошепнати тихо на глас:
— Налага се да отидем, Рин. Трябва да спасим толкова много човешки животи. И живота на един дракон, който ми е особено скъп.
Далече на запад последните слънчеви лъчи обагряха в кралски пурпур заснежените планински върхове. Крясък на закъсняла птица огласи притъмнялото небе. Вече се стъмваше и беше крайно време да потърсят място за нощуване. Друг път настъпващият здрач ги заварваше на земята, запалили огън и уловили вечеря. И за двете обикновено се грижеше Риналу, макар че понякога и Алгира помагаше. Обаче откакто беше останала без лъка си, от нея нямаше особена полза като ловец. Днес драконът бързаше да достигне до Лиргендул. Той твърдо беше решил да намери мината преди падането на нощта.
Първият летящ звяр ги нападна напълно неочаквано. Вероятно се беше промъкнал някъде отдолу и отзад, защото Алгира въобще не го видя. Просто подскочи и едва не падна от седлото си, пронизана от остра болка в крака. Отне й няколко секунди, преди да осъзнае, че не тя беше ранена, а драконът. Беше почувствала болката му като своя. Защото в този момент съзнанията им се бяха слели в едно и двамата споделяха емоциите и усещанията си. Уплашените й мисли се разбиха като разпенени вълни в неговите, останали непоклатими като скала. Риналу беше всевластният повелител на небесата и не се плашеше лесно. Пък и раната не беше сериозна и само го раздразни. Докато разтревоженото момиче се опитваше да разбере какво става, той размаха мощната си опашка, както човек гони нахална муха. И едва тогава вещицата успя да мерне с ъгълчето на окото си тъмното тяло, което се запремята пречупено към земята.
Втория път изчадията не успяха да изненадат дракона. Кървавочервените им очи блестяха в мрака като живи въглени. Сега вече Алгира успя да ги разгледа по-добре, докато се гърчеха в пламъците на огъня му. Тя никога не беше виждала нещо подобно. Нито пък беше слушала разкази за такива твари. Вероятно, защото никой досега не бе оцелявал от срещата си с тях. Чудовищата приличаха на гигантски черни щъркели и момичето реши да ги нарече «щръкловища». То потръпна при мисълта какво би се случило с него, ако ги беше срещнало само.
Скоро обаче се наложи драконът да приеме летящите си врагове по-сериозно. Когато се оказаха обкръжени от десетина крещящи и щракащи с челюсти гадини, Риналу се принуди да изостави небрежното си отношение към тях. Той разсече два хищника с крилете си и подпали още един. Тогава щръкловищата рязко смениха тактиката си. Започнаха да го разсейват с лъжливи единични атаки отгоре, докато останалите вкупом нападаха уязвимия му корем. Драконът опита да се спусне ниско над земята, но теренът се оказа твърде неравен за такава маневра. Принуден да се откаже, той се устреми нагоре, като не спираше да изпепелява чудовищата. Алгира също успя да убие едно и да отблъсне друго със защитната си магия. После създаде голямо кълбо около други две и го сви като гигантски юмрук, кършейки крилете им. Опитваше се да използва силите си пестеливо, защото знаеше, че няма да й стигнат за дълга борба. А не беше ясно колко още гладни гърла дебнеха в тъмнината.
— Рин, много се уморих. Не мога повече. Хайде да се махаме от тук! — примоли се след малко изтощената вещица.
Яростните атаки принудиха дракона да се съгласи с нея. Той се издигна стръмно нагоре в нощното небе, поръсено с диамантения прах на хиляди искрящи звезди. Толкова бързо и толкова високо, колкото зверовете не можеха. Двамата си отдъхнаха едва когато опасността остана далече назад.