— Ще се върнем утре сутринта! — уверено заяви Алгира, сякаш забравила едва преживяната смъртна опасност.
— Ами щръкловищата? — опита се да я приземи Риналу.
— Никой хищник не е активен през цялото денонощие. Щом ловуват през нощта, значи през деня спят — усмихна му се тя.
Драконът не искаше да я тревожи, но определено не споделяше нейния оптимизъм. Самият той беше нощен хищник и чувствителните му към топлината очи не оставяха никакъв шанс на плячката да се скрие. Но това не му пречеше да ловува успешно и през деня. Много пъти го беше правил, особено когато беше гладен. Вещицата знаеше всичко това, но изглежда беше решила да го пренебрегне. Явно за нея беше много важно да стигнат до мината. И макар да не знаеше точно защо, драконът прие решението й. Надяваше се само тя да е права за щръкловищата, както беше права за толкова много други неща.
В зората на следващия ден двамата се издигнаха над голите скали на Лиргендул. Чудовищата от миналата нощ навярно спяха в леговищата си, защото нищо не помръдваше в безоблачното небе. Алгира беше свикнала с пълноводните реки и тучните поляни на родния си край, и липсата на вода и растителност я потискаше. Тя обичаше дъхавите билки и бистрите езера, а гостоприемството на зелените дъбрави почти беше заменило дома й. Но под крилете на описващия широки кръгове дракон преминаваха единствено стръмни сипеи и остри зъбери. Никъде не се виждаха следи от човешка дейност. Момичето се обнадежди малко, когато прелетяха над една отдавна изоставена дървена къща, полуразрушена под тежестта на годините. Недалеч от там, на един полегат склон, имаше малка горичка, превърната в сечище. Някога тук бяха работили много хора, но тези времена отдавна бяха отминали. Между дънерите на отрязаните дървета се издигаха стройните стволове на млади борове.
Дори острото зрение на Риналу едва различи входа на диамантената мина. Той кацна съвсем близо до него, но Алгира продължаваше да не го вижда.
— Какво става, защо се отказа да търсиш мината?
— Защото смятам, че я открих! — зъбатите челюсти на дракона се разтеглиха в доволна усмивка.
— Това? Но това е просто една грамадна скала… — сбърчи момичето вежди.
— …под която се подават кости от човешка ръка! — довърши Риналу тържествуващо. — Някога тук е имало проход, но после нещо се е случило. И тази канара е смазала някакъв беглец, който не е успял да се измъкне.
— И видя това толкова отдалече? Какво невероятно зрение! Как ми се иска и аз да имах очи като твоите.
— Но нали ги имаш? — искрено се изуми Риналу. — Точно както имаш крилете, опашката и всичко останало от мен.
— Знаеш ли колко си прав? — чаровно му се усмихна Алгира и се опита да го погали, като за малко не се поряза в острите ръбове на бронираните му плочки. — Почти толкова, колкото си и люспест.
После се наведе да разгледа костите, белеещи се под каменната преграда.
— Според теб какво е затрупало входа? Земетресение, или може би свлачище? Но тогава вероятно хората тук са загинали? Няма как да им помогнем, ако са вече са мъртви. Можеш ли да разбереш преди колко време е станало? Защото ако е било скоро, значи може да има оцелели?
Понеже драконът мълчеше, Алгира вдигна един клон и го размаха под носа му.
— Щом всичко твое е и мое, може ли да използвам «нашето» огнено дихание? Би ли ми запалил това? Ще вляза да поогледам, но няма да се бавя.
Риналу неуверено издиша слаб, почти невидим огън. Боеше се да не подпали момичето. Дървото беше още влажно от утринната роса, но това нямаше значение. Просто му отне съвсем малко повече време, преди да пламне. Вещицата го протегна пред себе си и се опита да се провре през тесния процеп, останал между срутената скала и стената на тунела. Факлата й пречеше и тя я захвърли навътре в мината. Освободила и двете си ръце, Алгира заизвива дългото си тяло като змия между камъните. Мястото беше съвсем малко, но тя все пак успя да се вмъкне.
Посрещна я мрачната гледка на овъглени дървени подпори и отдавна ръждясали инструменти. Младата жена грабна горящия клон и го вдигна нагоре. Опита се да освети тъмната шахта, която се спускаше стръмно надолу към самото сърце на диамантената мина. Бледата светлина на факлата разкри безразборно захвърлени лампи. При вида им Алгира едва сдържа радостния си възглас и веднага запали една. Чак сега забеляза притаилите се в сенките плетени въжета, започнали вече да гният. Жалките останки от плетени кошове, някои още пълни с откъртени камъни, разказваха за непосилния труд на работниците. От тях самите обаче нямаше и следа. Озадачена и обезпокоена за съдбата им, Алгира продължи да се спуска все по-надолу. Късче замразена светлина улови колебливия пламък на фенера и игриво проблесна в отговор. Беше едно от искрящите камъчета, заради които бяха загинали толкова хора. Вещицата прибра диаманта в малка торбичка, висяща на кръста й. Ако не можеше да спаси миньорите, поне щеше да убеди Вилтаяна, че двамата с Риналу са били тук и са опитали. Вече имаше с какво да откупи живота на приятеля си.