Останал сам, драконът недоволно изгледа каменната стена, която го разделяше от Алгира. После удари с мощната си опашка по тежката скала. Тътенът отекна в околните склонове и се върна обратно с подигравателен кикот. Риналу обаче не се отказа и отново замахна. Не смяташе да оставя момичето самичко в пълната с опасности мина. Озъбените хребети продължиха да се надсмиват над безплодните му усилия. Канарата беше твърде масивна и той не можеше да я разбие. Тя помръдна едва-едва и се слегна надолу, като напълно препречи тесния процеп, през който се беше промъкнала Алгира.
Глухото стенание на планината проникна дълбоко в недрата на земята. От тавана на пещерата се посипаха камъчета и накараха сърцето на момичето уплашено да се свие. Тъничката струйка светлина, която успокояващо се процеждаше някъде далече назад, изведнъж изчезна. Тъмните сенки, хвърляни от пламъка на миньорската лампа, се разлюляха и затанцуваха неумело по грубо издяланите скали. Но това не беше предизвикано от раздвижване на застоялия въздух. Просто ръката на Алгира, здраво стискаща светилника, леко потрепери. Мислите й едва си пробиха път през дебелата каменна стена.
— Рин, какво стана? Ти ли направи нещо?
— Мисля, че да! — виновно призна драконът. — Не обичам да те изпускам от поглед. Имаш навика да се забъркваш в неприятности, докато не те гледам! — опита се да се оправдае той. — Исках само да дойда при теб. Какво ще правим сега?
Алгира мълчеше. Той би предпочел тя да му се скара, да му каже колко много е сгрешил, но че няма страшно, защото тя все ще измисли нещо. Копнееше за топлите й успокояващи мисли. Каквото и да е, само да не да мълчи така. Защото това нейно мълчание го наказваше по-силно от всяка дума. И го плашеше повече от всяка опасност. Той неистово заудря с опашката си по каменната стена, но от това тя само се намести още по-плътно.
— Кажи ми какво да направя? — отчаяно изръмжа Риналу.
— Ще… ще вляза по-навътре… Може би някъде там има друг изход.
Алгира полагаше неимоверни усилия да овладее ужаса си. Беше затворена дълбоко под земята заедно със стотици мъртъвци. И щеше да слезе още по-надолу, въоръжена само с колебливата светлинка на старата лампа в ръката си. Стори й се, че усеща как тежестта на милионите тонове скала над главата й я смазва и я превръща в песъчинка. В неотделима част от планината. Беше погребана в мината, все още жива, но вече обречена. Дишаше бързо и на пресекулки, но все по-плитко и задъхано. Тя направи нова крачка и в самия край на сумрачния кръг, който фенерът изтръгваше от тъмнината, видя масивна черна скала. Нещо запречваше пътя й напред. Не можеше да се върне, но не можеше и да продължи. Момичето едва сподави надигащия се в гърлото му писък. Напрегнатото му до краен предел съзнание беше доловило някакво ново и непознато присъствие. Нещо се беше събудило в мрака.
— Рин, тук има някой…
В дъното на пещерата, подобно на разцъфващо кървавочервено цвете, се отвори огромен ирис. Ако по големината на окото можеше да се съди за размера на животното, то съществото пред Алгира беше поне два пъти по-едро от Риналу. Тя замръзна на място, неспособна дори да издиша. Въздухът в гърдите й стана гъст и тежък и започна да я задушава. Непослушната й ръка, сякаш превърнала се в оловна, едва не изпусна лампата. С треперещи от уплаха крака, тя бавно отстъпи назад. После се обърна и побягна, преследвана по петите от шума на стържещи един в друг камъни.
Риналу се отказа от безполезното блъскане с опашката. Вместо това удави канарата с всепоглъщащите пламъци на драконовия си огън. Езиците им се заизвиваха във всички посоки, опитвайки се да пробият скалата, да я изпепелят и да я превърнат на прах. Скоро тя се нагорещи и дори започна леко да пука, но все така неумолимо затваряше изхода на мината. Крилете на дракона унило увиснаха, а дългата му шия безпомощно клюмна надолу. Нямаше какво друго да направи.
Когато Алгира достигна до края на тунела, нагорещената каменна стена леко светеше в мрака на пещерата. Някъде далече зад нея се разнесоха тежки стъпки. Все още не съвсем уверени, те бавно приближаваха. Нещо с мъка провираше огромното си тяло през тесния тунел. Без особена надежда на успех, вещицата повелително протегна ръка към парещата канара, препречваща пътя й навън. Не знаеше дали щеше да се получи, просто нямаше какво друго да направи. Призова магията и тялото й леко потръпна, когато силата послушно премина през него и удари скалата.