— Думите ти са мъдри. И би трябвало да те послушам. Но има нещо, което не разбираш. Той ми е приятел. Спасявала съм живота му много пъти и той неведнъж е спасявал моя. Вярвам му така, както вярвам на себе си. Никога не бих могла да го предам, както и той никога не би ме изоставил. Така че ще трябва да ти откажа. Изборът, който лежи пред теб, е много прост — довери ни се, или ни убий. Съдбата ни ще бъде еднаква.
След кратко колебание Мойлири отстъпи от гърдите на Риналу и бавно се отдръпна от него, сумтейки недоволно:
— Защо ли си мисля, че ще съжалявам? Но добре, съгласна съм. Донесете ми яйцето и може би ще променя мнението си за хората. Знам със сигурност, че ще променя мнението си за теб.
Риналу неуверено се изправи и с нестабилна походка се насочи към Алгира, без да поглежда назад. Едва след като погали огромната му триъгълна глава и огледа раните му, вещицата отвърна:
— Ще ти върнем яйцето, разбира се. То ти принадлежи и би било просто несправедливо да не го направим. Но и на нас не ни е лесно да ти се доверим. Какво ще ти попречи да ни убиеш, щом го получиш? Затова ти предлагам компромисен вариант. Ще ти го донеса, както обещах, но сама. Така няма да рискувам живота на приятеля си. И не сега, а след петдесет лета. Вие, драконите, живеете хиляди години и за теб това ще е само миг. Но моят живот вече ще е към края си. И ако тогава все още желаеш смъртта ми, просто ще ме отървеш от бремето на старостта.
Мойлири гледаше момичето и дракона, щастливи просто от това, че бяха отново заедно. През пепелта на омразата и болката от предателството тя смътно долови чуждата радост. Сърцето й трепна, спомнило си отдавна забравеното усещане да принадлежиш на някого и някой да ти принадлежи. Да споделяш с друг болките и радостите, вместо да ги посрещаш сам.
— Преди много време една от вашия вид открадна яйцето ми. Кой би помислил, че някой ден друга ще ми го върне? Така да бъде, ще ти дам исканата отсрочка. Може би ще съумеем да използваме времето, за да се научим да си вярваме. И ако това се случи, може би ще ми върнеш яйцето по-рано. Но ако не го получа, искам да знаеш, че не само приятелят ти, но и много други хора ще платят цената. Пази живота си добре, вещице, защото ако нещо се случи с теб, няма да има пощада. Никой не може да лъже Мойлири безнаказано.
Алгира сухо преглътна, представяйки си опустошението, което грамадният дракон можеше да причини. Огнедишащото чудовище лесно можеше да изпепели село, или дори малък град. И нямаше какво да го спре. Но тя поне можеше да опита.
— Бих искала да те помоля за още нещо. Този район е пуст и ненаселен, и хората рядко идват тук. Дали не би се съгласила да останеш в Лиргендул и да се храниш с големите летящи твари? — вещицата се помъчи да нарисува щръкловище в ума си.
— Ха, та те са любимата храна на Мойлири. Предполагам, че и приятелят ти би ги харесал на вкус, след като веднъж ги опита. Бързи са, но не колкото дракон, разбира се. Надявам се добре да са се размножили докато ме нямаше, така че да ми стигнат за доста време. Но след това нищо не обещавам. Ако искаш да предпазиш човеците, просто им кажи да не стъпват тук.
— Мисля, че мрачната слава на това място ще го направи вместо мен. А ще ми кажеш ли какво се случи с тези, които бяха затворени в мината? Роднините им имат право да знаят каква е била съдбата им.
— Онези с блестящите брони, които пазеха отвън, изгориха дърветата и затрупаха входа на пещерата. Какво е станало после с тях — не зная. Но се съмнявам да са се спасили, твърде малки и слаби бяха. Другите, които дълбаеха вътре, изядох един по един. Накрая свършиха и понеже не можех да се освободя, реших да заспя. Не ме гледай така осъдително. Не искай от мен да се чувствам виновна, че се храня с хора. Аз съм хищник и те бяха моя плячка.
Алгира засрамено наведе глава.
— Прости ми, не исках да те обвинявам. Ти не си чудовище. Вие сте създания на огъня и светлината. Различни сте от нас, живеете векове и трупате мъдрост. Ние, хората, сме истинските чудовища. С безсмислените си вражди, с гибелните си войни, с унищожителната си омраза.
— Не всички хора са зли, както и не всички дракони са мъдри. Ти също си дете на огъня. Той не се вижда отвън, но гори като малко слънце в сърцето ти. И драконът ти го е почувствал, иначе не би те приел.
Главата на Мойлири нетърпеливо се завъртя насам-натам, докато ноздрите й душеха въздуха. Острото й обоняние долови миризмата на едно от убитите щръкловища. Все още твърде слаба, за да полети, тя се запъти натам, кършейки клони и събаряйки дървета. Скоро могъщото й туловище изчезна в близката горичка. След нея останаха само шумът от стъпките и поклащането на върхарите.