Летяха по-бавно от обикновено. И полетът на Риналу не беше съвсем гладък. Макар че се стараеше да го прикрие, драконът изпитваше болка. Той не успяваше да разгъне докрай нараненото си крило и се накланяше настрани при всеки мах с него. Накрая успя да открие възходящо въздушно течение и блажено се отпуска в ласкавите му прегръдки. За да се отърве от въпросите на разтревожената Алгира, той на свой ред я попита:
— Откъде беше толкова сигурна, че яйцето е на Мойлири?
— Ами всъщност — не бях. Но когато разбрах, че това пред нас е женски дракон, ми мина тази мисъл. А и продължителният й престой под земята обясняваше защо не го е потърсила досега. Имаше доста добър шанс да е нейно. Освен това се надявах на майчинския й инстинкт. Тя можеше да поиска яйцето, дори ако друг дракон го е снесъл. Борех се за живота ти и само това измислих. Нямаше какво друго да й предложа.
Риналу се чудеше как да повдигне болезнения въпрос и накрая по драконовски заби нокът в раната:
— За един много дълъг момент ми се стори, че обмисляш предложението на Мойлири да ме смениш с нея.
Неприсъща за Алгира лукава усмивка се плъзна по устните й:
— Тъкмо това целях. Не можех направо да й откажа, трябваше да изглежда, че се колебая. Иначе рискувах да я обидя.
— А защо все пак не прие? Тя наистина беше по-добрият дракон.
— Ама ти, сериозно ли? Всичко, което й казах, беше истина. Нашето приятелство е много по-важно за мен от това колко бързо летиш, или какъв товар можеш да носиш. И животът ти ми е по-скъп от моя собствен. Бях убедена, че вече си го разбрал. Пък й не искам да заспивам всяка нощ, чудейки се дали няма да се събудя сам-самичка в огромния й търбух. Ние с теб не се делим, забрави ли? Освен, ако не решиш да ме изядеш някой ден…
Риналу завъртя назад голямата си глава и огледа критично момичето, обкрачило шията му:
— Твърде малка си за основно ястие. Но пък бих могъл да те запазя за накрая.
Тя се пресегна и с престорено недоволство го удари по носа, а той страдалчески се намръщи, сякаш наистина го беше заболяло. После и двамата прихнаха да се смеят. За един кратък миг се почувстваха щастливи.
Лесно намериха острова на Вилтаяна, сгушен в един завой на широката река. Вещицата ги чакаше на потъналия в зеленина бряг. Никъде не се виждаше мост, само една малка лодка, привързана за тесен дървен пристан. Чакълеста пътечка, покрита с високо избуяла трева, водеше до занемарена схлупена къщурка. Тя изобщо не приличаше на жилище, в което изисканата красавица би живяла.
Риналу меко се приземи и легна на земята, като не сваляше поглед от двете жени. Макар че Алгира явно имаше доверие на непознатата, драконът винаги беше нащрек в присъствието на чужди хора.
Вилтаяна внимателно разглеждаше диаманта на слънчевата светлина, търсейки скрити дефекти в него. Тя разсеяно изслуша разказа на Алгира.
— Всички там отдавна бяха мъртви. Никого не успяхме да спасим, но ти донесохме това малко камъче като доказателство, че сме били там и сме опитали да помогнем.
Понеже Вилтаяна продължаваше да мълчи, Алгира не се стърпя и наруши тежката тишина:
— Това ли беше? Сега свободни ли сме? Сборът на вещиците ще ни остави ли на мира?
Вилтаяна се насочи към брега на реката и небрежно подхвърли през рамо:
— О, на твое място не бих се притеснявала толкова за Сбора. Той е загубил доста от някогашното си могъщество. Останала е една жалка сбирщина от дърти стари вещици, които се интересуват главно от билки и отвари. Независимо от прозвището си, те далеч не са толкова вещи в използването на магията, колкото ние с теб. Не, за вас с дракона обикновените войници са далеч по-опасни.
И преди Алгира да проумее какво имаше пред вид отдалечаващата се вещица, едно тежко копие се заби в крилото на Риналу. Драконът едва успя да го разпери, за да се предпази с него. Миг по-късно второ копие изсвистя нагоре, отклонено този път от защитната магия на вещицата. После обезсилено тупна на земята, вече неподвижно и безвредно.
Две малки корабчета се приближаваха по реката отляво и отдясно на острова, затваряйки пътищата за бягство. Гребците мощно тласкаха лодките напред под устремния барабанен ритъм и яростта на свистящите камшици. Екипажите трескаво опъваха дебелите тетиви на огромни арбалети, приготвяйки ги за нова стрелба. А няколко човека почистваха палубите от последните маскировъчни клонки, които така успешно ги бяха прикривали досега. Бяха твърде далече и огънят на дракона не можеше да ги достигне. Алгира насочи цялото си внимание към по-близкия кораб. Скова го в дебел лед и го обездвижи напълно. Греблата му останаха неподвижно забити в замръзналата вода около него. По-безпомощен и от бръмбар по гръб, той се понесе надолу по мудното течение на реката. През това време обаче хората на втория кораб завършиха зареждането на страшното си оръжие. Острият връх на нова гигантска стрела стърчеше застрашително над борда и търсеше сърцето на Риналу.