На другия ден Алгира нахрани Риналу с вълче месо. Макар че тъкмо тя уби грамадния тъмнокафяв звяр, заслугата за проследяването беше изцяло на вълка. Гладният му нос го беше измъкнал от тъмните дебри на гората и го беше довел право до остатъците от вчерашната сърна. Ролите за малко да се обърнат и момичето едва не стана плячка на горския хищник. Той я забеляза пръв и скочи към нея, но тя успя да го прониже със стрела в гърлото. Наложи се да използва още една, за да го довърши, тъй като дори смъртно ранен, вълкът се стремеше да я захапе.
Докато лакомо поглъщаше месото, драконът нервно потрепна, а ноздрите му започнаха да пулсират, уловили нещо в повея на вятъра. Той се просна на земята, докато опашката му бясно се извиваше и биеше невинната трева на малката поляна:
— Качвай се на гърба ми. Подушвам друг дракон недалеч от тук!
Силните крака на Риналу устремно ги понесоха към недоловимия за Алгира мирис. Обикновено приказливи, този път те не размениха нито дума. Сърцата им бяха сковани от неясното усещане за нещо непоправимо. И двамата недоумяваха защо не усещаха съзнанието на новодошлия. Гледката, която завариха, когато пристигнаха, се оказа по-зловеща и от най-ужасяващите им страхове.
Пепелявото тяло на огромен дракон лежеше мъртво на голите скали. Няколко копия и множество стрели стърчаха във всички посоки. Земята наоколо беше осеяна с назъбени мечове и строшени щитове. Всичко показваше размаха на битката, която се беше водила тук неотдавна.
Алгира с тревога разглеждаше безжизненото чудовище:
— Знаели са точно къде да се целят, за да го убият. Виж как копията са забити в сгъвките на краката и крилата. Точно там, където люспите са най-малки и тялото е най-уязвимо.
Риналу не можеше да помръдне, вперил големите си кръгли очи в главата на мъртвия дракон:
— Ето защо не се е върнала. Не е могла…
— Това да не би да е… твоята майка? — Алгира потръпна, неспособна да поеме огромната му мъка.
Тишината беше толкова тежка, че просто ги смазваше. Момичето чувстваше, че някак трябва да я разкъса. Не можеше да издържа мълчанието и секунда повече. И двамата бавно потъваха в него, борейки се отчаяно за глътка въздух. За глътка живот. Давеха се един до друг, и двамата сами. А само заедно можеха да намерят сили да изплуват.
Алгира посочи символа, нарисуван на един захвърлен щит — драконова глава с два кръстосани меча над нея:
— Излиза, че един и същи човек е виновен за смъртта на майките ни. Войниците на Съветника преследват всяка проява на магия по негова заповед. След смъртта на кралицата, нашият крал се затвори в скръбта си.
Загуби не само любовта на живота си, но и желанието си да живее. И тогава злият Съветник пое властта и започна да убива вещиците, които можеха да прочетат мислите му. Всеки, когото смяташе за заплаха. Но никога не съм вярвала, че ще нападне дракон.
Риналу не слушаше разпокъсаните мисли на момичето. Човешките дела не го интересуваха. Той старателно душеше всяко копие и щит, всяка капка кръв и къс дреха, с които изобилстваше бойното поле. Душеше и запомняше миризмите на хората, които бяха взели участие в убийството на майка му. Щеше да ги намери и унищожи един по един, или всички заедно. Всички те щяха да умрат.
Той тъжно погледна мъртвото тяло. Започна да вади стърчащите от него копия и стрели, като внимателно ги захапваше с острите си зъби. Но това не помогна. Майка му лежеше на земята и все така не помръдваше. Малка сълза се събра в ъгъла на окото му и започна да наедрява. Алгира прегърна огромната му глава и го притисна към себе си толкова силно, че той усети ударите на сърцето й.
— Хайде, не плачи. Няма полза да стоим тук. По-добре да си вървим. — Тя избърса сълзата му и се опита да извърне главата му настрани. Удаде й се едва когато той разбра намерението й и послушно погледна към празното небе.
Обхванала главата му с ръце, Алгира го затегли назад. След миг жалостно изстена, стъпила невнимателно на счупения си крак. Докато го разтриваше, чертите на изкривеното й от болка лице се изправиха, а помътнелите й очи в миг се проясниха. Тя недоверчиво погледна дланта си, все още мокра от сълзата на дракона, после крака си, и накрая Риналу. Бавно се изправи и предпазливо пристъпи, сякаш проверяваше твърдостта на земята под себе си. След това радостно затанцува.