Когато ноктите на дракона се забиха в песъчливия бряг, той нададе гръмогласен рев. Едва дочакало това, момичето се метна на дългата му шия и се намести в седлото си. Хвърляйки прощален поглед през рамо, Риналу се затича по сухата земя. Всяка следваща крачка го отдалечаваше все повече от гибелната засада на малкия остров.
— Нали знаеш, че не мога да надбягам кон? — попита той след малко, като проверяваше за пореден път дали някой не ги преследва.
— Но на кораба нямаше коне, Рин, само хора. А от тях си по-бърз, нали?
Тъй като никой не ги гонеше, след час спряха да бягат. Алгира свали седлото на Риналу и се зае да лекува раната на крилото му. Почисти я, доколкото можа, и я наложи с листа. Колкото и да търсеше, не успя да намери никакви лековити билки в сухата степ. Добре поне, че кръвта беше спряла да блика и беше засъхнала в тънка синя коричка. Момичето внимателно прегледа и следите от битката с Мойлири. Тя със задоволство установи, че раните бяха почти зараснали, а някои напълно бяха изчезнали.
— Нали знаеш, че всичко това е излишно? До утре сутринта няма да е останал дори и белег за спомен. Ще съм напълно здрав.
— Разбира се, че ще си. Заради грижите, които полагам за теб. Сега стой мирен още малко.
Риналу недоволно изпръхтя.
— Всички тези грижи просто прикриват чувството ти за вина. Кажи ми какво те мъчи. Чувствам, че нещо ти тежи, а не искаш да го споделиш. Мислите ти са тревожни, но не ме допускаш до тях.
Алгира безпомощно отпусна ръце:
— Ох, усетил си значи? Ама и аз съм една вещица — всеки чете ума ми като отворена книга! — укори тя себе си, а не любопитството на Риналу.
— Какво значи «всеки»?
— Ами ти, както и онази ужасна жена, която се опита да ни убие — тъжно въздъхна момичето. После накратко му разказа за ултиматума на Вилтаяна.
— Съжалявам, че те излъгах за диамантената мина. На два пъти изложих живота ти на опасност, а дори не те предупредих. Решението засягаше и теб, и трябваше да го вземем заедно.
— Но ти рискува и собствения си живот. И го направи, за да ме защитиш. Нямаше как да знаеш за Мойлири, нито че Вилтаяна ще се окаже толкова зла.
— Все пак, трябваше да ти кажа. Но не само това ми тежи. Не ми харесва и начинът, по който използвах яйцето като разменна монета за живота ти. Направих го с лекота и без да се поколебая. Отначало търсех единствено начин да те спася. А после си помислих колко добре би било, ако можем да привлечем Мойлири на наша страна. От нея щеше да излезе могъщ съюзник, а ние имаме нужда от помощ. Преследват ни войниците на Съветника и постоянно бягаме, или се сражаваме с какви ли не чудовища. Малцината ни приятели също се нуждаят от защитата ни. Затова постъпих толкова нечестно с Мойлири. Възползвах се от ситуацията, макар и не създадена от мен, за да я подчиня на волята си. А това не е редно и ми тежи. Иска ми се да не се налагаше да го правя. Иска ми се да живеехме в един по-добър и справедлив свят, в който не трябва да правим компромиси със себе си. С твоя помощ много бързо станах твърде могъща. Двамата с теб се превърнахме в сила, която хората уважават, и от която се боят. Сляхме се в юмрук, който може да наказва и закриля. И сега се чудя дали не започвам да приличам на Съветника. Боя се, че няма да се справя с отговорността, която идва заедно с тази сила.
— Но нали затова имаш мен! — усмихна се Риналу, а зъбите му проблеснаха под лунната светлина. — Аз не се интересувам от безполезни дрънкулки, а и ти ме научи да уважавам живота. Мога непредубедено да преценявам действията ти. Винаги можеш да разчиташ на мен да ти казвам, когато не си права.
— Непредубедено? Та ти си ми приятел и постоянно рискуваш живота си за мен. Не, Рин, ти не би могъл да осъдиш никоя моя постъпка, колкото и несправедлива да е тя. Надявам се само по-често да успявам да открия и избера по-малкото зло. Защото мога да разчитам на единствено на преценката на Салдемир и Лиандра.
Разтревожена и гладна, вещицата дълго не можа да заспи.
На другата сутрин раните на Риналу бяха заздравели. Той се възстановяваше изключително бързо, така че това не го изненада. Когато разпери крилата си, за да ги огледа в полумрака на настъпващия ден, превръзката на Алгира изхвърча настрани. Под нея синееха чисто новите пера, пораснали през нощта. След два пробни маха драконът безшумно излетя. Обилната закуска с някакъв престарял бивол напълно възвърна силите му. Дори улови някаква лисица за закуска на момичето, но Алгира я пусна на свобода. Нямаше търпение да види приятелите си.