— Това е… добре, нали? — все още объркан и озадачен попита Салдемир.
Гневът на вещицата изчезна от лицето й по-бързо от шепа вода върху нагорещен от слънцето камък.
— Това е чудесно! Защото сега знам, че мислите ми не ме издават. И вече разбирам защо Вилтаяна поиска да й донеса диамант като доказателство, че сме били в Лиргендул. През цялото време се чудех за какво й е необходимо това. Защо просто не надникне в спомените ми и не провери сама? Излиза, че изобщо не може.
— Били сте в… Лиргендул? И сте се върнали от там? При това невредими? — Въпреки че стърчеше с цяла глава над нея, войнът я гледаше със смесица от страхопочитание и уважение.
Усмивката на Алгира можеше да разтопи айсберг.
— О, Лиргендул не е толкова опасен, ако имаш дракон. Извинявай, че си го изкарах на теб. Бях бясна на себе си, че толкова дълго не успях да разбера каква е. Трябваше да прозра лъжите й много по-рано. Например, когато беше убедена, че съм първата вещица, говорила с дракон. По-късно от Мойлири разбрах, че това не е вярно, че преди мен е имало поне още една. Сборът на вещиците със сигурност е знаел за това. Не може да нямат летописи в архивите си. Нали все някъде трябва да пазят тайните си рецепти и магии. Още тогава трябваше да разбера какво става, вместо така глупаво да попадна в засадата й на острова. Не ми е ясно само откъде знаеше как изглежда майка ми. Изглежда наистина я е познавала. Макар че споменът за срещата между тях може да е бил фалшив. А дори и наистина да са се познавали, това не значи, че са били приятелки.
След като тя му разказа за последните си премеждия, Салдемир удивено почеса могъщия си врат.
— Едно нещо не разбирам? Ако е искала да ви убие, защо не го е направила веднага щом ви е открила? И двамата сте били заспали, щяло е да бъде много лесно.
— Предполагам, че първоначално точно това е смятала да направи заради наградата, която Съветникът е обявил за главите ни. Но когато ни е намерила, не е водела със себе си войници, които да жертва. Трябвало е да го направи сама и в последния момент се е уплашила. С мен лесно би се справила, но Риналу е много труден за убиване. Дори и смъртно ранен, той вероятно щеше да успее да я разкъса или изпепели, преди да издъхне. Затова е решила да не рискува и ни е изпратила на сигурна гибел в Лиргендул. Ако бяхме загинали там, тя спокойно щеше да ни обяви за мъртви и да си прибере наградата. А ако все пак по някакъв начин се върнехме, трябваше да й донесем диамант. След което войниците, които без съмнение Хаймдес лично й е дал, пак щяха да ни убият. Така че, във всички случаи е щяла да спечели от смъртта ни. Просто не мога да повярвам колко лесно ме измами.
— Това значи ли, че вече не ни се сърдиш толкова? Та ние сме просто неколцина мъже, колко му е да ни очарова с прелестите си и сладките си приказки. Но тя е успяла да заблуди и теб. А ти не си просто жена, ами и вещица.
— Добре де, съжалявам. Може би реагирах твърде бурно. Много се ядосах, когато осъзнах как Вилтаяна е завъртяла всички ни заради собствените си планове. Но не бих могла да ви се сърдя дълго, дори да бяхте виновни. А вие не сте. Стоманата воюва със стомана, а срещу магията е нужна магия. За да победиш вещица, е необходима друга вещица. Тя не е лъжица за вашата уста. Всички имаме късмет, че сме още живи.
Сестрата на Салдемир беше единствената, която не проявяваше никакъв страх от дракона. Докато мъжете нервно стискаха дръжките на мечовете си и всячески избягваха да гледат към Риналу, тя отиде право при него. Нежно погали сините му блестящи пера и острите шипове на опашката му. После надзърна в открехнатата му паст и с любопитство разгледа дългите му зъби. Накрая погледна в голямото му златисто око, което следеше движенията й, без да мигне. Огромното животно не смееше да помръдне, за да не я уплаши, а Лиандра видимо се забавляваше. И през цялото време му говореше нещо, което драконът не разбираше, а Алгира беше твърде далече, за да чуе. След като измери с педи разстоянието между главата и седлото, тя се приближи до вещицата и брат си.
— Много е красив! И е толкова голям! И кротък! — възхитено посочи Лиандра към Риналу. — Ако искаш, мога да ти направя чудесна юзда за него.
— За какво ми е? — изуми се Алгира. После поясни:
— Риналу е дракон, а не кон. Седлото ми трябва, за да не падна от него. Но юзда просто не ми е нужна. С него заедно решаваме какво ще правим и накъде ще летим. По време на полет сплитаме съзнанията си, а мислите ни стават общи. Пък и аз въобще не бих могла да го управлявам, само ще му преча. От друго имам нужда и ако не греша, ти щеше да ми помогнеш.