Вещицата тактично замълча, давайки възможност на Лиандра да се измъкне от обещанието си. Но само след миг сестрата на Салдемир се изчерви, измърмори някакво извинение и хукна към лагера. Когато се върна, носеше със себе си продълговат калъф, направен от волска кожа. Внимателно развърза възлите и разгърна пакета на земята. После взе някаква крива тояга и с поклон я подаде на приятелката си.
Алгира с недоверие пое странно изглеждащото оръжие. Макар на пръв поглед да приличаше на обикновен лък, веднага се виждаха няколко разлики. На първо място, той беше почти с една трета по-къс и тя се зачуди дали щеше да има необходимата ударна сила. Тялото на лъка беше изработено от две парчета дърво, закрепени едно за друго. Предното беше еластично, а задното даваше якост. В краищата на двете рамена бяха поставени малки макари с яйцевидна форма, а тетивата минаваше три пъти през тях. В средата й беше поставено малко устройство за по-лесно захващане.
— Направила съм ти нов колчан и няколко различни вида стрели. Можеш да ги разпознаваш по цвета на перата. Тези, черните са дебели и с много тежък и тесен връх. Обхватът им е ограничен, но с лекота пробиват броните на войниците. Зелените са много леки и летят надалече, затова са най-подходящи за лов. На червените съм намотала вълна, напоена с мазнина, която гори много добре. Така можеш да подпалваш разни неща.
— Тези няма да ми трябват. За тази цел си имам Риналу — усмихна се любезно Алгира и бутна запалителните стрели настрани.
— Да, но неговите пламъци не стигат далече, нали? А с тези стрели можеш да запалиш пожар на стотина метра от теб — настоя Лиандра и ги прибра обратно в колчана.
— И накрая сините имат разперени върхове с кукички. Забиват се в дървета или в процепите между каменни зидове. Ако вържеш това тънко и леко въже за края им, ще можеш да се катериш по него.
Още първият изстрел напълно разсея опасенията на Алгира. Макар че се опъваше доста леко, лъкът изстреля черната стрела с много голяма сила. Дългото й острие прониза стоманената броня, закрепена на едно близко дърво.
— Е, какво ще кажеш? Доволна ли си, Повелителко на драконите?
Алгира се засмя и кимна към Риналу:
— Имаш късмет, че той не те разбира. Нямаше да хареса думите ти. Но пък аз много харесвам работата ти. Справила си се чудесно. И лъка, и стрелите са великолепни и ще са ми много полезни. И мисля, че знам точно как да ти се отблагодаря. Ти каза, че харесваш дракона, нали? А искаш ли да го харесаш още повече? Какво ще кажеш да полетиш с него?
Очите на Лиандра станаха по детски кръгли и молещи. Целите се превърнаха в надежда и наивно доверие. Вечно проклятие заслужаваше всеки, който излъжеше такива очи.
— Може ли? — задавено прошепна момичето. — Откакто ви видях заедно, все за това си мечтая. Но не се осмелявах да попитам.
— Хайде да разберем — дяволито й намигна Алгира и двете се отправиха към дремещия Риналу.
— Как мислиш, ще можеш ли да повозиш Лиандра, без да я изядеш? — колкото се може по-сериозно го попита вещицата.
— Ще бъде трудно. Приятелката ти ми харесва и нямам търпение да видя как е на вкус — опита се да й отговори подобаващо драконът, за което получи закачлив удар по носа.
След като наместиха Лиандра в седлото, Алгира и Салдемир се отдръпнаха извън размаха на крилете на Риналу.
— Няма как да го управляваш, но можеш да му показваш с ръка къде искаш да те отведе. Ако много се уплашиш — плесни го силно по врата и той ще те върне обратно. Много те моля, дръж се да не паднеш, защото не знам какво ще ми направи брат ти, ако пострадаш!
— И не би искала да научиш, повярвай ми! — намръщи се Салдемир.
Идеята никак не му харесваше и той с натежало сърце проследи как дългото тяло на Риналу разсече въздуха с едва чуто свистене. Птичите песни секнаха изведнъж, когато тъмната му сянка се плъзна по земята. После драконът и момичето се превърнаха в малка синя точица, която се изгуби в небето.
Риналу първо се издигна високо и бавно описа няколко широки кръга. Изкачи се над ниските облаци, после послушно последва сочещата наляво ръка. Обиколи един стръмен скалист връх, за да може спътничката му да огледа острите непристъпни зъбери от всички страни. Не искаше от самото начало да я плаши, затова кръжеше съвсем плавно. Тя крещеше нещо неразбираемо, но след като не го докосваше по шията, той реши, че може да продължи. Прелетя толкова близо до отвесните скали, че краят на дясното му крило откърти няколко дребни камъчета. После се спусна над острия ръб на един хребет, който се извиваше като конски гръб под тях.