Решил най-накрая да си поиграе, драконът се наклони рязко настрани и се плъзна стръмно по крило. Гмурна се надолу почти отвесно, оставяйки момичето да си мисли, че пропадат неконтролируемо. Звуците, които то издаваше, не се промениха много и той не можа да разбере дали маневрата му постигна целта си. Земята приближаваше бързо, затова драконът се превъртя странично два пъти и се устреми право нагоре, използвайки скоростта, която беше набрал. Краката на Лиандра ужасено стиснаха врата му, но тя все така не му даваше знак да спре. Риналу описа два вертикални кръга, като при втория ноктите му докоснаха върховете на дърветата. Твърдо решен да покаже най-доброто, на което беше способен, той се завъртя с корем към небето. Очакваше тя да се изпусне и да падне, затова се приготви да я улови във въздуха. Но момичето се държеше.
Драконът се спусна ниско над земята, така че главата на Лиандра почти да я докосва. Все така обърнат обратно, се насочи към близката горичка. Издигна се над дърветата в последния момент, като едва избягна сблъсъка си с тях. После се насочи към лагера, където ги очакваха Алгира и Салдемир. На стотина метра от него рязко се превъртя, заемайки най-накрая естественото положение за полет. Разпери крилете си настрани и обърна долната им повърхност срещу въздушния поток. С няколко мощни загребвания уби скоростта си и спря почти на място. За миг замръзна неподвижно над земята, а после грациозно кацна на малката поляна, за ужас на хората и вързаните наблизо коне. Животните изцвилиха и се изправиха на задните си крака. Панически се опитваха да се измъкнат, но стоманените колчета, забити здраво в пръстта, ги удържаха.
— Как беше, хареса ли ти? — попита приближилата ги Алгира, докато помагаше на изнемощялата Лиандра да слезе от седлото.
— Не… се… упла… ших! — едва успя да промълви драконовата ездачка, преди да се свлече в меката трева.
— Оттук изглеждаше доста страшно! Добре ли си? — разтревожен се надвеси над нея Салдемир. Сестра му кимна и бавно се изправи. Светът още се въртеше пред очите й, но този полет тя никога нямаше да забрави.
Денят вървеше към края си. Облаците лениво течаха през небето, като гигантска мъглива река. Един от тях беше закъснял и се опитваше да догони рунтавото си стадо, преди то да се скрие зад хоризонта. Багрите бавно помръкваха, докато последните късчета слънчева светлина пестеливо осветяваха далечните планински върхове.
Вечеряха мълчаливо и после някак много бързо Алгира, Салдемир и Лиандра се оказаха сами около огъня. Всички останали изведнъж си намериха нещо за вършене, което да ги отдалечи от вещицата. Дори Елистар, приятелят на Лиандра, се завъртя за малко наоколо и после отиде да провери дали конете са добре вързани.
— Хората ти май не ме харесват много?
— Можеш ли да ги виниш? Те и преди се бояха от вещици. А сега разбраха колко лесно Вилтаяна може да влиза в умовете им и да се разпорежда с живота им. Те са войници, свикнали са да се сражават. Но дори когато жертват живота си, знаят защо го правят. И мисълта някой да ги движи като кукли на конци за тях е непоносима.
Алгира разбиращо кимна, а очите й се изпълниха с горчивина.
— Струва ми се, че ще ми е много трудно да завоювам доверието им. Да ги убедя, че магията е чиста и прозрачна. И че приема цвета на сърцето на този, който я използва. А дори и да ми повярват някой ден, у тях винаги ще си остане някаква неприязън. Не към мен самата, а към това, което съм. Ти май ще излезеш прав, че на вещица не може да се вярва.
— Но аз ти се доверих, нали? И досега не си ми дала причина да съжалявам за решението си. Сестра ми също ти вярва.
Момичето се разведри малко:
— Наистина ли? Кажи ми тогава, вие с Лиандра защо не страните от мен? Защо не се страхувате, че ще ви омагьосам? Защо ми вярвате?
— Когато те срещнах за първи път, ти беше просто момиче, загубено в нощния град. Разбрах че си вещица едва при втората ни среща, но тогава ти ми върна моята отвлечена сестра. И за мен това беше достатъчно. Вярно, че нямам твоите умения и не мога да погледна в ума ти. Но мога да почувствам светлината в сърцето ти. Макар да не можеш да бълваш пламъци като дракон, ти огряваш душите на хората и прогонваш тъмнината от там.
— Хм. Мойлири ми каза почти същото. Изглежда, все пак не съм се научила да затварям съзнанието си толкова добре, колкото ми се иска. Една вещица, а още повече една жена, трябва да умее да остава загадка за хората — опита се да се пошегува Алгира. Все по-успешно пазеше мислите си, но така и не успяваше да скрие бушуващите в себе си чувства. Опита се да смени темата: