— Разкажи ми повече за нерфолда, с който се биехте. Струва ми се много странно това, че появите им напоследък толкова зачестиха.
— Докато те чакахме на уговореното място, при нас дойдоха оцелелите жители на едно село. То било нападнато и опустошено от нерфолд. Опитали да се защитят, разбира се, но нищо не успели да направят. Това е непосилна задача дори за добре обучени войници. Лесно открихме чудовището и се опитахме да го спрем, както си знаем. Аз дори използвах новия си меч, за който отново трябва да благодаря на теб и на дракона ти. Като цяло обаче битката не вървеше добре, не ни достигаха хора. Не знам какво щеше да стане, ако не се бяхте появили. Но вие двамата постигнахте невъзможното. За първи път убихте нерфолд. И го направихте заедно. Човек и дракон, огън и лед постигнаха това, което никой досега не е успявал.
— Заварихме приятели в беда и се притекохме на помощ — смутено извърна поглед Алгира. — Но кажи ми, разбрахте ли причината за нападението?
— Не съвсем. Върнахме се до полуразрушеното село и оттам проследихме чудовището. Скоро го открихме, но докато планирахме атаката си, забелязах, че през цялото време то се движеше по права линия. Като че ли имаше някаква цел и знаеше точно къде отива.
Алгира се замисли.
— Покажи ми посоката.
Когато Салдемир посочи на югозапад, вещицата развълнувано възкликна:
— Точно към острова на Вилтаяна. Преди само предполагах, но вече съм убедена, че между нерфолдите и магията съществува някаква връзка. Може би те я мразят и я унищожават, където я срещнат?
— А може би се хранят с нея? — предположи Салдемир.
— Невъзможно! Никой не се храни с магия. Макар че… може и да си прав. И ако това е така, те никого не нападат и с никого не воюват. Само преследват храната си. Може би селото, което този нерфолд е нападнал, просто се е оказало на пътя му. И ако хората не се бяха нахвърлили върху него, той щеше да отмине, без да ги закача.
— Ами градовете? Имаше поне две атаки над градове. В отбраната на единия участвах и аз, така че видях всичко отблизо. Нерфолдите можеха да заобиколят крепостта, но вместо това те нападнаха и разрушиха стената. А после тръгнаха по улиците и през къщите. Едва успяхме да ги спрем. Как ще обясниш това?
— Ако съм права — много просто! Някъде в тези градове са се пазели магически предмети. Вероятно много могъщи, щом нерфолдите са ги усетили толкова отдалече. А това значи, че на острова на Вилтаяна също има някаква силна магия. Скоро ще трябва да проуча този въпрос.
Салдемир скочи на крака.
— Щом знаеш къде се намира тя, трябва да ми кажеш. Още утре ще я посетя и ще премахна заплахата веднъж завинаги.
Алгира тъжно се усмихна.
— А защо си мислиш, че тя въобще ще ти позволи да стигнеш до нея? Откъде знаеш, че няма да те омае, още преди да си я видял? Да те превърне в свой роб, който безволево пълзи в краката й. Ще бъдеш готов да убиваш за нея. Дори мен. Дори сестра си. Дори себе си. Слушала съм за такава магия и знам на какво е способна. Не, приятелю, тази работа не е за теб. Не е за никого от вас. Само аз бих могла да я убия. А аз не мога да се реша на това. Все пак тя е от моя вид. А магията е толкова рядка, че трябва да се уважава и пази. Дори и тази, която се използва, за да причинява зло. Не се тревожи за Вилтаяна. Тя вече не може да ви навреди.
— Но тя може да продължи да ни използва за собствените си цели. Да ни кара да вършим за нея всичко, каквото пожелае.
— Не и докато аз съм тук. А точно в момента никъде не смятам да ходя. Имаш думата ми, че ще ви защитя от нея и от всяка друга магия. И ще опитам да убедя Мойлири да не ви закача. Тогава ще можете да ползвате Лиргендул за своя база. Там ще бъдете в безопасност, защото никой, дори и Вилтаяна, не би се осмелил да ви последва.
— Но дори да приеме, как този дракон ще ни различава от останалите хора? А, сетих се — драконите никога не забравят миризми, нали?
Ъгълчетата на устните на вещицата потрепнаха едва забележимо. В настъпващият мрак Салдемир дори не беше сигурен, дали само не му се беше сторило. Тази жена той така и не успяваше да разбере.
— Хайде да спим, утрото може да предложи нови отговори на старите въпроси — прозя се Алгира.
Тя лежеше на бавно изстиващата земя, кръстосала ръце под главата си вместо възглавница. Погледът й скиташе безцелно из осеяния със звезди небесен балдахин над нея. Отдавна залязлото слънце вече не можеше да оспорва властта на луната. Салдемир се беше подпрял на лакът, с ръка върху меча и вперени в спящия дракон очи.
Доловило тревогата му, момичето попита:
— Как мислиш, дали Риналу е опасен?