Салдемир я изгледа недоумяващо, преди да осъзнае, че това наистина беше въпрос, и че тя очакваше отговора му:
— Разбира се, че е! Само за миг би могъл да ни изпепели, разкъса или смаже. Смъртоносно създание е, ако това искаш да знаеш.
— О, не се тревожи за това. Ти и приятелите ти сте в пълна безопасност, докато съм наблизо. Ще минат може би четири-пет дни, преди да огладнее дотолкова, че да почне да гледа на вас като на храна. Шегувам се, де! — побърза да го успокои вещицата, забелязала нервното присвиване на очите му. После поясни:
— Питах дали мислиш, че някога отново би могъл да се превърне в диво животно. В свиреп хищник, който не познава приятелството и е подвластен единствено на първичните си инстинкти. В онова чудовище, което едва не уби всички ни, когато го бяха упоили. Не говоря за днес, нито пък за утре, а за някога… когато мен няма да ме има, за да го укротявам?
Алгира не можеше да забрави думите на Вилтаяна и те не й даваха покой. Вече беше научила истинските мотиви на вещицата, но не можеше да се отърве от опасенията си. Ами ако все пак красавицата беше права? Драконите живееха много дълго и Риналу щеше да я надживее с векове. Дали паметта за нея щеше да остави в съзнанието му достатъчно дълбока следа. Дали той щеше да запомни, че не всички хора са зли, че не всички искаха да го използват или убият? Дали би могъл някога да се довери на друга вещица? На друг човек? Дали някога би могъл да си намери нов приятел?
В погледа на Салдемир се четеше такова съчувствие и съпричастност към тревогата й, че за миг тя се зачуди дали не бе изрекла мислите си на глас. Той помълча малко, след това тъжно промълви:
— Страхувам се, че не мога да ти помогна с този товар. Ти най-добре познаваш дракона и само ти знаеш отговора на този въпрос. Едно мога да ти кажа — на теб бих доверил живота си. И ако ми кажеш да си пъхна главата в устата на Риналу, ще го направя без колебание. Признавам, че не разбирам отношенията ви. За мен е непонятен начинът, по който съзнанията ви се докосват. Но ти имаш много силно влияние върху всички около себе си. Някак си успяваш да изкараш навън най-доброто у тях. И да им го покажеш, така че те сами да го видят и да повярват в него. А това ги променя необратимо. И тази вяра вече нищо не може да изкорени. Дори и времето.
Звездната светлина нежно струеше от небесния свод. Тя прониза мрака на нощта и приласка изгубените си деца. Обля лицата им и засия в очите им. Прогони страха от душите им и изпълни сърцата им с надежда.
5. Небесните камъни
Навремето Кастерган било малко и никому неизвестно кралство, което дори не било отбелязано на повечето карти. Това бързо се променило, когато на територията му открили първо злато, а после и диаманти. Постепенно неговите владетели забогатели и започнали да наемат войници. Първо за лична охрана, после за отбрана на страната и накрая — за нападение над съседните държави. За няколко десетки години кралството разширило както границите, така и влиянието си. Територията му обхванала пространството между две големи плавателни реки. А не след дълго завоевателните му крале стигнали и до северното море. След покоряването на крайбрежните градове и техните пристанища, управителите на Кастерган разбрали, че могат да печелят и от търговия. Затова истинското богатство на някогашната невзрачна държавица задълго останало скрито. Никой така и не забелязал, че магията тук била най-силна, а вещиците ставали все по-могъщи и многобройни.
Още като малко момиченце Вилтаяна поразяваше всичките си познати и роднини. Не толкова защото владееше магията, макар че и това беше необичайно на такава ранна възраст. Изумителен беше начинът, по който тя си служеше с нея. Правеше го толкова умело и естествено, както се усмихваше или разресваше дългите си руси коси. Дори и майка й, която беше могъща вещица, не можеше да си го обясни. Но още по-изненадани бяха околните хора, които просто не можеха нищо да й откажат. Даваха й мило и драго, дори крадяха, за да изпълнят всяка нейна прищявка и каприз. При това го правеха с удоволствие и усмивка на уста. Едва по-късно започваха да се чудят как и защо са й позволили да ги използва така. Защо й бяха дали последните си спестени пари, без които бирниците щяха да вземат къщите или нивите им. Как бяха оставили собствените си деца гладни, за да й купят от любимите й сини панделки. Тези фини късчета коприна така добре отиваха на наситеният морски цвят на очите й.
Майка й се опитваше да поправи нещата и донякъде успяваше. Понякога връщаше на хората пари или стока, друг път лекуваше болните безплатно. Но с течение на времето и тя попадна под влиянието на дъщеря си. Съвсем неусетно забрави всичко, което смяташе за важно, и се превърна в роб на волята й. Накрая цяла тълпа селяни, внезапно опомнили се от унеса, в който бяха изпаднали, я преби до смърт с тояги и камъни. Никой обаче така и не вдигна ръка срещу Вилтаяна. Дали заради красотата, с която природата така щедро я беше дарила? Или пък заради дарбата й, с която вещицата поставяше всекиго под свой контрол?