Ако баща й я винеше за смъртта на майка й, той никога с нищо не го показа. Колхадон знаеше много за магията и разбираше силата й, макар че самият той не я владееше. Една важна и могъща тайна беше заключена в ума му. И той много искаше да я предаде на дъщеря си. Но все отлагаше, разочарован и огорчен от безотговорното й поведение. Твърде егоистични бяха постъпките й, никаква загриженост за хората не се усещаше в тях. Накрая Вилтаяна стана твърде могъща, а някогашното уважение към баща й се изпари като шепа вода в пустиня. Вече нищо не я спираше да изкопчи всичките му знания. Тогава Колхадон напусна селото и никой повече не го видя. Той предпочете да изостави любимата си дъщеря и да замине надалече, вместо да повери тайната си на погрешен човек.
Малкото момиченце разцъфна и се превърна в сияйна красавица, която неустоимо привличаше хората към себе си и безгрижно ги изгаряше. И колкото повече растеше, толкова по-силна ставаше магията в нея. Но не се появи в сините й очи нито капчица жал или състрадание. Влиянието й се разпростря и над околните села, а новините и слуховете караха всички останали да я отбягват. Тя получаваше всичко, което пожелаеше, но то не й стигаше. Никога нищо не й беше достатъчно.
Вилтаяна обичаше да се разхожда из владенията си. Хората я почитаха като кралица и тя се чувстваше такава. Вярно че във вените й не течеше благородническа кръв, но вместо това цялото й тяло беше пропито с могъща магия. И вещицата се къпеше в същите благоговение и страхопочитание, които бяха запазени единствено за владетелите. Приемаше преклонението на хората като нещо нормално, дължимо и заслужено. Нямаше дворец, нито армия, но разполагаше с безграничната преданост на всички попаднали под нейната власт.
За съжаление обаче господството й далече не беше толкова абсолютно, колкото й се искаше. Нито пък подчинението на хората — толкова безпрекословно. Покоряването на всеки човек и лишаването му от собствена волята отнемаха време и сили. Още като малко момиченце тя интуитивно беше открила начина, а после го беше усъвършенствала многократно. Но въпреки това не се получаваше просто с махване на ръка. И всеки път й се струваше, че губи частица от себе си. На всичко отгоре връзката между нея и поданиците й трябваше постоянно да се поддържа. Както добрият градинар се грижи за градината си, като непрекъснато изкоренява плевелите и полива цветята. А това беше и досадно, и уморително. И колкото повече хора владееше, толкова по-неудовлетворена и раздразнителна ставаше. Толкова изтощително беше да поддържа любовта им. Защо просто не можеха да я харесват такава, каквато е?
Краткото й царуване не остана незабелязано. Скоро самият Съветник Хаймдес поиска да се срещне с нея. И макар че поканата беше поднесена много изискано и любезно, Вилтаяна разбра, че не можеше да откаже. Още в самото начало на приема тя осъзна, че магията й изобщо не докосва мъжа пред нея. А това никога не й се беше случвало. Изненадана и объркана, тя се уплаши от непознатата ситуация. После обаче бързо проумя, че животът й не беше в опасност. Напротив, искаха да използват уменията й. Трябваше да принуди някакво глупаво драконче да се излюпи от яйцето си. Вещицата се залови със задачата без желание. Опита се да въздейства на съзнанието на малкото зверче както си знаеше, но безуспешно. Тя така и не успя да достигне до него, нито да долови някаква воля, която да подчини на своята.
Съветникът беше разочарован от провала й, но изглежда го беше очаквал. Изпрати я с почести и дори й подари чистокръвна тънконога кобила. Разделиха се не като приятели, а като съюзници, осъзнали колко полезни могат да си бъдат взаимно. Това беше крехък сговор, скрепен от общите им интереси, и пренебрегващ различията между тях. И двамата ясно осъзнаваха колко много можеше да им навреди една вражда. Затова предпочитаха да прибегнат до нея само в краен случай.
Вилтаяна обаче никога не забрави първия път, когато се беше почувствала уязвима. Макар че всъщност нищо лошо не й сториха, усещането никак не й хареса. И тя реши, че няма да допусне това да се повтори. Зае се да проучи сияйното украшение на Съветника. Интересуваше я основно начинът, по който короната защитаваше човека, който я носеше. И не след дълго знаеше по въпроса повече от всеки друг. Оказа се, че се беше натъкнала на добре пазена тайна. На мозайка, чийто парченца бяха пръснати из цялото кралство и поверени в ръцете на различни хора. Истината се изплъзваше като гладка риба от мокра ръка, но вещицата знаеше как да бъде убедителна. След десетки покорени съзнания и разговори с раболепни събеседници, загадката започна да се разбулва.