Денят сякаш не бързаше да се събуди. Уютно завит под звездното одеяло на нощта, той недоволно наблюдаваше ленивия възход на слънцето. Отначало тъничка огненочервена ивица срамежливо се подаде между два далечни планински върха. Огледа се наоколо и бавно започна да расте. Не след дълго златният диск вече огряваше равнината. Тънките трели на ранна птица плахо се издигнаха над гората. Свободни и безгрижни, те звъннаха под чистото небе и се понесоха между дърветата. С чувство на лека вина от закъснението си, към тях се присъединиха и други. Като гласовити предвестници на утрото те надникнаха във всяка хралупа и под всеки камък. Нежно погалиха всяко цвете и всяко гнездо. Изтръгнаха по един тих акорд от всяка паяжина и стръкче трева. След кошмарите на нощните страхове и тревоги, животът се будеше с трепетното очакване на новите си надежди. Ниските слънчеви лъчи обаче губеха битката с гъсто преплетените клони и стволове на тъмната дъбрава. Дълги сенки се протегнаха през реката, прехвърляйки ефирен мост чак до острова в средата й.
Красотата на настъпващия ден не трогваше Вилтаяна. Вещицата си имаше прекалено много грижи. След като изми от лицето си последните остатъци от нощната сънливост, тя замислено се загледа в отражението си във водата. Леките вълни внимателно си играеха с него, за да не разрушат красотата му. Почувствал се някак грозен и недостоен, наносът от ситни песъчинки по дъното не смееше да помръдне.
Вилтаяна не се изненада, когато синият дракон се появи на хоризонта. Очакваше го. Всъщност щеше да се удиви, ако не го беше видяла. Доколкото познаваше господарката му, тя не беше от хората, които оставят нещата недовършени. Пък и проваленото нападение правеше завръщането на Алгира и чудовището й лесно предсказуемо. Жаждата за отмъщение, неизбежно предизвиквана от всеки опит за убийство, е могъщо чувство. То прояжда душата като червей и винаги намира пътя си навън. И колкото по-късно се покаже, толкова по-унищожителен е гневът му.
От сивото облаче прах, стелещо се по земята след сянката на дракона, изникнаха двадесетина конника. Тропотът на копитата безжалостно разкъса утринната тишина. Вещицата нервно потръпна. Не обичаше войници, не и такива, които не бяха под властта й. Докато подчинеше един, останалите можеха да я убият. После обаче леко се усмихна. Поне проявяваха достатъчно уважение към нея и не правеха грешката да подценят силата й.
Стиснала безмълвно устни, Вилтаяна махна с ръка към собствените си войници. Едва дочакали знака й, част от тях се втурнаха към корабите, а останалите заеха позиции на брега. Тя и друг път беше наблюдавала точните им и съгласувани действия, които граничеха с магия. Заповедите й се изпълняваха без суетене и забавяне, и всеки знаеше точно какво да прави. Сега отново я удивиха с това колко бързо заредиха двуметровите арбалети, зловещо стърчащи през бордовете. Стоманените рамена жално изстенаха от усилието, преди звънтящите тетиви да запратят тежките копия във въздуха. Те обаче не успяха да поразят летящото чудовище. Жената на гърба му издигна защитна преграда пред назъбените остриета и с лекота ги отклони. Невредимият дракон прелетя през реката и се снижи над острова. После рязко намали скоростта си, за да даде възможност на своята облечена в зелена рокля ездачка да скочи на земята.
Напразно стрелците на Вилтаяна обсипваха страшния звяр с рояци от стрели. Сапфирените му люспи бяха много здрави и металните остриета се хлъзгаха по блестящата броня, без да могат да я пробият. Хората трескаво се мъчеха да заредят повторно големите арбалети, които бяха поставени на корабите. Твърде тежки и трудно подвижни, те бяха единственото оръжие, способно да порази дракона. Но подготовката им за стрелба отнемаше няколко минути на петима силни мъже.
През това време вражеската конница достигна до брега на реката, сияеща със синевата на отразяващото се в нея небе. Изглежда конете бяха добре дресирани, или пък имаха голямо доверие на ездачите си, защото без колебание навлязоха във водата. Осъзнала колко безсмислен е обстрелът на крилатото страшилище, Вилтаяна насочи стрелците си към новата заплаха. Облак от стрели се изви над реката и се насочи към групата войни, предвождани от Салдемир. Вместо големите и тежки кръгли щитове, използвани от редовната войска, нападателите носеха по-малки и с петоъгълна форма. Удобни и леки, с остри ръбове и възможност да бъдат хвърляни по противника, те даваха голямо предимство при близък бой. Но размерите им не стигаха, за да предпазят цялото тяло на човека зад тях. Още първият залп порази няколко незащитени крайника на хора и животни.