— Глезенът ми зарасна! Вече не е счупен. Ти ми помогна. Сълзата ти излекува крака ми — крещеше щастливо тя, докато тялото й се виеше вихрено.
Драконът изсъска гневно и се завъртя, събаряйки я на земята. Мускулите му се напрегнаха, а широко разперените му криле неспокойно затрептяха. Ноздрите му пулсираха, търсейки следи от невидимата заплаха във въздуха. Малките жълти слънца, избухнали в очите му, бяха насочени встрани от момичето. Гледаше почти право в посоката, от която долетя тежко черно копие и се заби в хълбока му. Пронизващата болка го накара да изреве, освобождавайки яростта му.
Неуспяла още да се изправи, Алгира опъна лъка си. Стрелата й порази най-близкия войник в незащитения от бронята му врат и го повали на земята. Група рицари, вероятно чакали досега в засада, се втурнаха към тях. Повечето бяха на коне, също покрити с тежки брони.
— Бягай! — изкрещя мисълта й в главата на Риналу. — Аз ще ги забавя.
Тя остана приведена, за да бъде по-малка цел, и се огледа преценяващо. Вече й се налагаше да пести стрелите, защото сега не можеше да си ги прибира обратно. Побягна настрани в напразен опит да увлече враговете след себе си. Във въздуха тихо изсвистя второ копие. Черно и дълго, с блестящ стоманен връх, то се заби на три крачки от момичето. Тя изпрати още една стрела към прииждащите войници, докато сянката на хвърлилият се в атака дракон се плъзна по скалите.
— Какво правиш? Майка ти е била много по-голяма и силна от теб, и въпреки това са я убили. Същите тези хора сега искат да убият и теб! Не можеш да ги победиш днес, но можеш да оцелееш, за да се биеш с тях утре. Сега бягай!
Риналу сякаш се блъсна в невидима стена. Гласът на Алгира в съзнанието му звучеше повелително. Макар че сърцето му копнееше за отмъщение, умът му разбираше, че тя има право. Той неохотно се завъртя обратно и тромаво се затича. Забитото в крака му копие му причиняваше остра болка на всяка крачка. Не беше достатъчно бърз и конниците щяха да го настигнат.
— Ако не можеш да тичаш, полети! Опитай се да се засилиш и чак тогава да излетиш. Както правят големите птици. — Някъде назад момичето се сражаваше самичко, опитвайки се да му спечели време.
Драконът не знаеше нищо за големите птици, но реши да я послуша. Като редуваше стъпка с подскок, той набра скорост и почувства въздушната струя под широко разперените си криле. Сякаш някакво живо същество нетърпеливо ги побутваше отдолу. Риналу се издигна и се понесе напред, далеч от виковете и звъна на битката. Под него земята го опияняваше с богатата си палитра от цветове, преливащи и размиващи се от бързия му полет.
Алгира не можеше да определи кои думи чуваше с ушите си, а кои долавяше с изтерзаното си от болка съзнание. Пъстроцветната многолика тълпа се сливаше в една-единствена личност с едно-единствено желание — нейната смърт. Младата вещица не можеше да проумее причината за страха и омразата, залели разнородното множество, нито източника на злобата, обхванала хората. Нощта бързо се спускаше над нея, лишавайки шлемовете на войниците от блясъка им.
— Вещица!
— Умри!
— Чудовище!
— Изгори!
Вързана за дебел дървен стълб, тя с безмълвен ужас наблюдаваше факлата, която превърна купчината дърва под нея в клада. Неспособна да се бори, останала без сили и без надежда, тя затвори очи. Този свят й беше отнел всичко скъпо и тя беше готова да го напусне. Въздъхна нечуто и се предаде на огъня. Той облиза босите й крака, пламъците му с наслада се нахвърлиха върху полите на бледозелената й рокля.
Улисана в жестокото зрелище, екзалтираната тълпа не чу тихия плясък на крилата, нито забеляза безшумната сянка, плъзнала се по покривите на къщите. Достигнало целта си, дългото тяло увисна за миг над кладата, поддържано от мощната вихрушка на биещите право надолу въздушни струи. Пламъците под него разцъфнаха във всички посоки като венчелистчета на огромно огнено цвете. Едва тогава между хората се надигнаха отделни гласове:
— Дракон, това е дракон!
— Откъде дойде?
— Убийте го!
— Бягайте!
Без да губи време Риналу захапа стълба с привързаната към него вещица и с едно движение го изтръгна от натрупаната купчина горящи дърва. Ноктите му внимателно се сключиха около гърчещото се от болка тяло на момичето, докато неукрепналите му още криле понесоха двамата надалече. Зад тях човешките фигури хвърляха гротескни сенки, осветявани от люшкащите се пламъци на безполезната вече клада.
Когато болката й внезапно намаля, Алгира отвори очи и се огледа недоумяващо. Хладният нощен въздух нежно галеше обгорената от огъня кожа на краката й: