След като се претърколи два пъти, за да погаси остатъчната скорост от полета на Риналу, Алгира скочи на крака и свали лъка от гърба си. После вдигна високо над главата си една запалителна стрела и прекъсна в зародиш атаката на летящия си приятел:
— Остави Вилтаяна на мен! Не знам каква магия може да използва срещу теб. Дай ми малко огън и се върни да пазиш Салдемир и останалите!
Конете плуваха твърде бавно в пълноводната река и превръщаха ездачите си в лесни мишени, преди да се намеси драконът. Твърдите му сини пера проблеснаха за миг, отразявайки слънчевите лъчи и летящите стрели. Размахвайки могъщите си криле, той увисна над плътно скупчените конници Огромната му сянка ги покри, сякаш бяха мънички пиленца, закриляни от грижовната си майка. Само след миг всички бяха мокри от водните пръски, вдигани от вилнеещата жива вихрушка. Но това беше нищожна цена за безопасността им.
Изстреляната от Алгира огнена стрела избръмча като разгневена пчела и се заби в прилежно завързаното за мачтата корабно платно. То веднага пламна и изпълни въздуха с късчета горяща тъкан, носещи се бавно като златен сняг. Сухите дъски на палубата лумнаха, обхванати от унищожителен пожар. Неистовата стихия плъзна по целия кораб и започна да го поглъща с яростно съскане. Сякаш гигантска змия бе извила разпаленото си тяло от носа до кърмата на обречения съд. Хората застинаха за миг, разкъсвани между желанието си да служат на Вилтаяна и ясното осъзнаване, че мъртви нямаше да са й полезни. Един от тях хвърли кофа зад борда и после я изля върху въжетата от такелажа в опит да потуши огъня. Останалите ужасени потърсиха спасение от пируващите пламъци. Захвърляйки брони и оръжия, те започнаха да скачат в реката.
Вилтаяна недоволно наблюдаваше как войниците й напускаха горящия кораб, превръщайки се в бореща се за живота си безполезна маса. Тя можеше да им заповяда да останат и те с готовност щяха да се превърнат в жар. Реши да се разправя с тях по-късно и насочи вниманието и раздразнението си към конницата на Салдемир. Вещицата вдигна ръце високо над главата си и направи няколко кръгообразни движения с тях. Първо ниска, почти незабележима, после все по-висока и набираща мощ, към враговете й се понесе разпенена вълна. Водната стена се надвеси над бавно напредващите животни, който ужасено я проследиха с кръглите си очи.
Голямо синкаво кълбо се заби в основата на вълната — точно там, където плавната извивка на гърба й се губеше в меката плът на реката. Защитната магия на Алгира натисна надолу и се разшири, след това се разпадна, оставяйки след себе си празнотата на огромен кратер. Водата, която вече заливаше приятелите на вещицата, се поколеба. После бавно се отдръпна и накрая се устреми назад, заливайки зейналата в реката яма.
Докато неколцина яки мъже с все сили опъваха тетивата на последния оцелял арбалет, стрелците на земята отново смениха тактиката. Те започнаха да обстрелват дракона с дълги стрели, на чиито върхове имаше малки заострени гърненца. При удар в твърдите люспи на Риналу, те се пръскаха и заливаха гърба му с тъмна мазна течност. Това не изглеждаше особено опасно до момента, в който няколко лъка дружно изстреляха запалителни стрели по летящия хищник. Огънят веднага го обхвана, а маховете на широките криле раздухаха пламъците още повече. Трептящият въздух разкриви очертанията и замъгли силуета на дракона, който продължаваше да се рее над плуващите конници.
— Рин, ти гориш! Гмурни се в реката, за да се угасиш! — Алгира не можеше да овладее обзелият я ужас.
— Идеята не ми харесва. Може да се удавя — възпротиви се Риналу.
— Влизай във водата, инат такъв! Да не би да е по-добре да изгориш? — почти проплака момичето.
— Кажи му да кацне на земята и да се изтъркаля в тревата. Така ще може да потуши пламъците — извика Салдемир, доловил страха в гласа и в напрегнатото тяло на вещицата. Но тя само поклати глава и опари съзнанието на дракона с пулсиращите си от тревога мисли:
— Спусни се ниско над реката и после се обърни по гръб. Ще можеш ли да го направиш?
Риналу обидено се превъртя настрани, сривайки се стръмно надолу към водната повърхност. После ловко използва набраната при падането скорост и се понесе над вълните, почти докосвайки ги с горящите си криле. Едва дочакала маневрата му, Алгира призова магията си и след миг пред дракона се издигна нисък воден купол. Риналу не успя да избегне крехката преграда и се вряза в нея, пръскайки я на хиляди искрящи капчици. Блесналата в тях дъга се отрази в сияещите връхчета на сините му люспи, докато слънчевите лъчи и водата щедро обливаха дългото му тяло.