Пламъците угаснаха за миг, но мокрите пера потеглиха натежалия дракон надолу към смъртоносната прегръдка на реката. Той се насочи към близкия бряг и се опита да се обърне по корем. Но летеше твърде ниско и лявото му крило потъна наполовина във водата. Пляскайки безпомощно с дясното, Риналу успя да достигне до сушата и изтощено се плъзна по мекия пясък. Уплашеният му писък отекна болезнено в главата на вещицата и тя се опита да го успокои:
— Няма страшно, това е само малко вода!
— Ти ме излъга! А знаеш колко мразя водата! — обвинително я погледна драконът с огромните си златисти очи. После неуверено се изправи на крака и кихна, изтръгвайки от корен няколко крехки цветя.
— Никога не бих те излъгала! Просто не ти казах какво смятам да правя. Точно защото знам колко се боиш от водата. Но се налагаше да угася пламъците. Беше за твое добро.
— Аз съм дракон, забрави ли? Ние използваме огъня не само за лов, но и в битките помежду си. Защитени сме от него и той не е чак толкова опасен за нас, защото е част от същността ни. Но във водата можех да се удавя. Хайде занапред аз да решавам кое е най-добро за мен, става ли? — Риналу ядосано въртеше глава и критично оглеждаше мокрите си пера. От време на време недоволно изпускаше къса огнена струя към някоя особено подгизнала част от тялото си.
Момичето виновно прехапа устни:
— Знаеш ли колко се уплаших за теб?
Драконът разпери широко крилете си, опитвайки се да изтръска водата от тях. После замря за миг, а черните му зеници се взряха в навелата глава вещица:
— Не бива да позволяваш на страха си да взима решения вместо теб!
— Така е, но нямах друг избор. Не можех да те оставя да изгориш…
— Разбирам, и само затова си още жива — озъби се Риналу в страховита усмивка. Недодяланата шега изглежда успя да ободри Алгира, защото тя се притисна към огромната му глава, опитвайки се да я обгърне с ръце.
Войниците на Вилтаяна се хвърлиха в атака към приземения дракон, решени да се възползват от моментната му слабост. В този момент хората на Салдемир най-накрая доплуваха до брега. Бавни и тромави във водата, те с облекчение стъпиха на сушата, където бяха в стихията си. Усетили твърда почва под копитата си, конете изцвилиха тържествуващо. После се втурнаха да заемат кръгова отбрана около Риналу, пришпорвани от възвърналите куража си ездачи.
Хора и животни, воля и омраза се вкопчиха в яростна схватка. Възторжени викове и отчаяни стонове, звън на стомана и тропот на копита се разнесоха над бойното поле. Остриетата на дългите мечове със свистене разсичаха въздуха, търсейки меката човешка плът. Дървените щитове пукаха и се трошаха, победени от блестящия метал. Мъжете ожесточено се хвърляха един срещу друг и си разменяха лъжливи замахвания и тежки удари. После отскачаха обратно, а някои от тях рухваха тежко на земята, гърчейки се от болка. Или застиваха неподвижно, намерили покой в прегръдките на смъртта.
Макар и превъзхождани числено, другарите на Салдемир се сражаваха с цялата си ловкост и умение. А самият той напразно търсеше достоен противник. Мечът му ДракоПлам, закален в драконов огън, описваше плавните фигури на своя зловещ танц. Сякаш звънтящата стомана бе придобила собствена воля, а после я бе отдала в служба на господаря си. Двамата се сляха в едно страховито, сеещо смърт създание, което всички други избягваха.
Почувствал се достатъчно сух, Риналу изпитателно размаха криле и след миг неудържимо се понесе напред. Червенокосата вещица едва успя да се метне на шията на стремително излитащият дракон. Дългото му тяло проблесна във въздуха като безшумна синя мълния и той се насочи към втория кораб. Поучени от горчивата участ на опожарения си събрат, моряците не жалеха сили. Те хвърляха дървени ведра в реката и усърдно мокреха платната, въжетата и насмоления корпус. През това време няколко войника тъкмо завършваха зареждането на арбалета. Изведнъж тънка струя ледена магия замрази пусковия му механизъм. Хората безпомощно проследиха връхлитащото ги чудовище. Но за тяхно изумление то не ги нападна.
Изглежда Алгира не беше ненадминатият стрелец, за който всички я смятаха. Тя бавно изтегли тетивата и почти я допря до бузата си, докато се прицелваше. Но стрелата й пропусна целта си с цяла педя и безобидно прелетя покрай един войник, забивайки се в мачтата на кораба. Мъжете се спогледнаха учудено и се разсмяха на затихващото трептене на дървената пръчка, освобождаващо натрупаната в нея енергия. После опънаха собствените си лъкове и изпратиха поредната доза свистяща смърт. Осъзнаха грешката си едва когато забелязаха тънкото въже, свързващо края на стрелата със седлото на гърба на дракона. Наклонен настрани, Риналу започна да описва стесняващи се кръгове около кораба, а нишката се усука след него в бързо свиваща се спирала.